Когато схващането премина в тъпа болка, той направи оценка на положението си. Ножът. Трябваше да намери ножа.
Джоди го беше пуснала между коленете му, но когато се беше дърпал, за да разклати кола, го беше изпуснал. Къде ли беше сега?
Стив погледна над раменете на мъртвия на-ко и го видя да лежи върху дупката от кола, с дръжката наполовина в нея.
Мъчително бавно Стив пренесе на гърба си двойния товар на мъртвия на-ко и на кола, който беше изсмукал силите му до такава степен, че едва можеше да се движи. Но имаше и друг проблем. Той виждаше ясно над рамото на на-ко, но не можеше да види собствените си ръце, които бяха вързани около кръста на мъртвеца. Можеше да се премести приблизително на точното място, но оттам нататък трябваше да налучква. А не можеше да си позволи да допусне грешка. Едно неправилно движение и ножът можеше да се плъзне в дупката с дръжката надолу. Ако паднеше на дъното, с него беше свършено.
Като стигна, според него, до най-доброто положение, Стив изследва внимателно въздуха с пръсти. Усети как средният пръст на дясната му ръка докосва ръба на наклоненото острие. Пое дълбоко дъх, с безкрайно внимание бутна мъртвото тяло напред и опита отново. Този път успя да плъзне плоската част на острието между показалеца и средния пръст на дясната си ръка, стисна го здраво, хвана го и с пръстите на лявата си ръка го дръпна по-далече от дупката. Въздъхна — ножът вече бе на сигурно място, — внимателно го пусна, след това го бутна под дясната си ръка и стисна здраво дръжката.
«Браво, Брикман. Сега давай нататък.» Трябваше да освободи ръцете си, но китките му бяха вързани с въже зад гърба на жертвата му. Тъй като тялото все повече и повече се раздуваше, дланите му се бяха раздалечили, което правеше невъзможно да хване дръжката на ножа с две ръце. Оставаше му само едно нещо. Трябваше да изпусне газовете, които се бяха събрали в корема на трупа.
Стив премести острието между пръстите си, опря го в меката част на гърба между гръдния кош и таза, запъна дръжката в някаква вдлъбнатинка в земята и като претърколи двойното тегло върху ножа, заби острието. Въздухът излезе от тялото с бавно, гъргорещо съскане. В ноздрите на Стив нахлу ужасна воня. Той лежеше, кашляше и повръщаше — а после забеляза, че въжетата малко са се отпуснали. Все още беше вързан здраво, но те вече не се врязваха така жестоко в плътта му. Той хвана дръжката на ножа с нокти, успя да го измъкне малко и започна да реже въжетата около китките си. Когато падна и последната витка, почувства огромно облекчение. Щеше да успее!
Прерязването на останалите въжета не му отне никакво време. Стив се изправи, протегна вдървените си крайници и се запрепъва между дърветата надолу към реката, като разтриваше китките си. Пи жадно. Отново беше оцелял… но докога? Освен ножа, който му беше дала Джоди, и дрехите на гърба си нямаше нищо друго. Ренегатите бяха взели всичко от скривалището. Бяха взели всяко залче храна, кошовете за риба и примките, гърнето от огнището, раницата, оръжията, шлема и дрехите, свалени от мъртвите на-ко. И най-лошо от всичко — бяха му взели ботушите.
Стив тръгна обратно по склона и се замисли за страхотните проблеми, пред които беше изправен. Предметът, чиято загуба чувстваше най-остро, беше бойният нож на Нейлър. По време на престоя му в Рио Лобо в дръжката изкусно беше скрит един миниатюрен, но мощен радиопредавател. Стив беше получил скрития апарат, за да установява контакт с полевия екип МХ. Задачата на екипа беше да следи неговото местонахождение и да предава всички съобщения до и от Карлстром. На теория той трябваше също да осигури подкрепа в критична ситуация — такава като тази, в която беше сега. Загубата на радионожа означаваше, че сега не може да поиска помощ. Отново трябваше да се оправя сам.
Така да бъде. Предпочиташе го.
Въпреки това бе обезсърчен и недоволен. МХ трябваше да предвиди възможността да изгуби ножа и да му осигури втори предавател за далечна връзка. Той не знаеше къде точно би могъл да го скрие. Единственото сигурно място беше задникът му. Но и това място беше опасно. Ако при някакъв случаен инцидент радиото в дръжката на ножа бъдеше открито, можеше да твърди, че не е знаел за него и че ножът не е негов. Но ако някой откриеше подобен апарат набутан в ректума му, едва ли щяха да му повярват, че е седнал върху него по невнимание.