Стив показа на Келсо как последният да затвори дупката зад себе си и запълзя в тунела. Гъмжеше от буболечки, въздухът беше застоял, студен и влажен. Издигаше се нагоре под ъгъл и излизаше в дупка, четири фута широка и шест фута дълбока, затрупана с дървета и преплетени клони, върху които имаше пръст и камъни.
По краищата имаше по-малки подпиращи камъни с тесни, понякога тънки като косъм пролуки между тях, през които проблясваше дневна светлина и които позволяваха да се огледа околната местност. По този начин всеки, който идваше от тунела, можеше да чуе и до известна степен да види какво става навън и да избере най-подходящия момент за излизане.
Като буташе раницата пред себе си, Джоди се измъкна наполовина от тунела и обърна изкаляното си лице към Стив.
— Кристо! — прошепна дрезгаво тя. — Не бих искала пак да правя това. Виждаш ли нещо?
— Засега нищо. — Стив й подаде факлата. — Върни се в тунела. Аз ще отворя.
Той изпълзя в малка вдлъбнатинка, издълбана в страната на плитката яма, избута плоския покриващ камък и предпазливо подаде глава. До ушите му достигнаха няколко пронизителни, прилични на птичи крясъци, които той разпозна като сигнали, подавани между М’Кол воини, но те идваха отдалеч. Стив се измъкна пълзешком, огледа бързо наоколо и пъхна глава вътре.
— Джоди!
Тя се показа.
— Няма никой, освен птиците — прошепна той. — Но ще огледам още веднъж, за да съм абсолютно сигурен/Остани тук. Като чуеш поредица от почукване по плочата, три, два, три, изведи другите.
— Добре!
Стив върна плочата на мястото й, изправи се, обърна се и замръзна. Мистър Сноу, белобрадият летописец, седеше на един голям камък, а от двете му страни стояха мечки М’Коли — Доктор-Хук и Кид-Креол — двама воини, които бяха посещавали уроците на Стив за бой с тояги.
За момент Стив онемя. Хитрият стар мют сигурно през цялото време бе стоял скрит наблизо, но начинът, по който се беше появил, правеше да изглежда сякаш е изскочил от въздуха.
— Ка-ка-какво правиш тук? — заекна Стив.
Мистър Сноу отговори със загадъчна усмивка:
— Кадилак каза, че пак ще се срещнем. Видя го в камъните. Не се ли радваш да ме видиш?
Стив почувства как кръвта нахлува в бузите му.
— Да… разбира се… но… — Защо се чувстваше толкова неспокоен винаги когато пронизителният поглед на Мистър Сноу се спреше върху него? Искаше да попита за Клиъруотър, но изведнъж почувства езика си вързан, неспособен да произнесе името й.
Мистър Сноу сякаш разбра и каза:
— Знам. Имаш много въпроси. Ще имаме достатъчно време да говорим по-късно. Защо не извикаш приятелите си да излязат?
— Самичък съм, древни. Нямам никакви приятели.
Мистър Сноу въздъхна.
— О, Брикман, Брикман… мислех, че винаги си казваме истината.
Стив не каза нищо.
Мистър Сноу вдигна ръце нагоре.
— Виж, ние знаем, че там има още четирима. Никой няма да им направи нищо, затова моля… нека избегнем неприятностите.
Стив не помръдна.
Мистър Сноу се обърна към Кид-Креол.
— Натрупай храсти пред входа. Ще се опитаме да ги изкараме с пушек.
Не мина много време преди другите да излязат.
Глава 13
Желанието на Джоди да спаси Стив бе станало причина да ги хванат, но те не бяха сами в нещастието си. Племето беше разпростряло мрежата си нашироко. Докато вървяха на северозапад, други групи мечки и вълчици М’Кол се присъединиха към тях, всяка със собствена плячка ренегати. Общият брой, включително Стив, беше тридесет и трима. Малоун и най-близките му помощници очевидно бяха избегнали залавянето, но от разговорите, които можа да дочуе, Стив остана с впечатлението, че Малоун е изгубил една трета от хората си.
От начина, по който стъпваха воините М’Кол — важно, — Стив разбра, че са доволни от големия брой заловени пленници. Предположи, че дължи живота си — отново — на Мистър Сноу, но не можеше да разбере защо бяха запазени живи ренегатите. Изненада го също, че никой и от двете страни не беше убит по време на преследването.
За да не избягат, ренегатите бяха разделени по двойки и завързани един до друг за китките и гърлата към дълга фиданка, поставена върху раменете им. Само Стив, по нареждане на Мистър Сноу, не беше вързан. Това специално отношение не помогна да се повиши популярността му между другите пленници. Повечето от тях, следвайки първоначалната реакция на Малоун, все още изпитваха подозрение към него и сега, като видяха, че е в приятелски отношения с техните похитители, отговаряха на неговите опити за контакт враждебно, наричаха го «изрод» и «урод с израстъци по главата» — най-обидните епитети в речника на пионерите, запазени за онези, които общуват с мюти.