— Как е възможно? Това е скъпа и сложна техника!
— Преди година фалира склад за медицинска апаратура и купих евтино всичко необходимо. Дихателен апарат с тръба, монитор на жизнените показатели, маркуч за хранене, кислородни бутилки, конвертор. Оборудване за интравенозни вливания. И мога да се хвана на бас за сто долара, че моята апаратура работи по-добре от вашата. Вашата е стара. Идвам от години и за цялото време не сте я подменили нито веднъж.
Лекарят се усмихна накриво.
— Мистър Куори…
Куори го прекъсна:
— Пригответе я и толкова. Ще кажа на линейката да спре пред входа.
— Линейка?
— Да, линейка. Да не искате да я закарам у дома с пикапа? Съберете си ума! Наех линейка, оборудвана както трябва с животоподдържаща апаратура. Чака отвън. — Той грабна документите. — Пригответе я за път.
— Как ще се грижите за нея?
— Знам какво да правя по-добре от вас! Знам как да я храня, как да й давам лекарствата, как да я почиствам, как да масажирам крайниците й и да я обръщам, за да няма възпаления и всичко останало. Да не би през цялото време да съм идвал тук, за да гледам шибания таван? Да ви попитам, вие някога чели ли сте й?
Лекарят го изгледа озадачено.
— Да й четем? Не.
— Е, аз й чета. През всички тези години й четях. Това е може би единственото нещо, което я поддържаше жива. Вдигна пръст към лекаря. — Пригответе я, защото момичето ми най-накрая ще се махне оттук.
Куори подписа планина от документи, с които освобождаваше от отговорност медицинското заведение, и най-накрая Типи напусна затвора си, докато слънцето все още грееше. Примижал от силната светлина, Куори гледаше как вкарват дъщеря му в линейката. После се качи на пикапа си, показа на заведението среден пръст и потегли пред линейката към „Атли“.
Когато стигнаха, всичко беше готово. Карлос и Даръл помогнаха на парамедиците от линейката да пренесат носилката, Рут Ан плачеше, а Гейбриъл гледаше процесията мълчаливо. Порасналата дъщеря се връщаше в същата стая, в която беше живяла като малка. Всичко в нея бе запазено както навремето. Куори и жена му не бяха променяли нищо, след като Типи се бе отправила към живота, който се оказа твърде кратък за нея. Колеж, после някаква маркетингова фирма в Атланта, после дишане през тръба в медицинското заведение, преди още да навърши трийсет.
Сега скъпото му момиче се връщаше у дома.
Линейката си отиде, след като една медицинска сестра от реанимацията се увери, че апаратурата, с която разполага Куори, действа и е свързана правилно. После Куори затвори вратата и седна до Типи.
— У дома си, малка моя. Татко те доведе у дома!
Взе ръката й и започна да сочи различни неща в стаята.
— Ето я синята лента, която получи, когато написа стихотворението. Там е роклята, която мама ти уши за абитуриентския бал. Колко красива беше с нея, Типи! Не ми се искаше да те пускам да излизаш! Не. Не ми се искаше момчетата да те видят с нея. Толкова хубава беше!
Посочи с ръката й една снимка върху малка библиотека.
На нея беше цялото семейство. Майката, бащата и трите деца, когато още бяха малки. Даръл беше по бебешки пухкав и много сладък. По средата беше Сузи с непокорно изражение както винаги. От другата й страна беше Типи с шапка от вестник, килната на една страна, с пуснати до раменете руси коси. На устните й играеше чудната й усмивка, а очите й грееха закачливо.
Нищо вече не можеше да разплаче Куори. Но всеки път, когато погледнеше тази снимка с Типи, със смешната шапка, с очи, готови да превземат света, без да знаят, без дори да подозират и за миг отчаянието, опустошителната загуба, която чакаше всички тях, сълзите просто потичаха от очите му като студени капки дъжд през есента.
Остави внимателно дланта й върху леглото, стана и погледна през прозореца. Момичето му си беше у дома. И той щеше да се радва на това, докато можеше. После щеше да напише следващото писмо.
Обърна се към Типи и се заслуша в механичния шум от машината, която караше дробовете й да се издигат и спускат и сърцето й да бие. После погледна пак към снимката и успя, като затвори и отвори очи, да премести Типи от снимката в леглото. В този въображаем свят дъщеря му просто си почиваше. И поне в мислите му щеше да се събуди, да стане, да прегърне баща си и да продължи живота си.
Куори се отпусна на един стол и пак затвори очи, за да постои още малко в онзи друг свят.
57
Телефонът на Мишел отново иззвъня. Вече от два дни чакаха да им се обади познатият на Шон от армията, но явно не беше лесна работа да се съберат данни от три щата за отсъстващи безпричинно войници.