Шон улови Мишел за ръката и поклати глава.
— Може би няма да се наложи — отговори Мишел веднага. — Поне засега. Замисли се за момент и попита: — Баща ми знаеше ли за… онова, което правеше майка ми?
— Както ти казах, не познавах баща ти много добре, но винаги съм си мислела, че ако знаеше, щеше да реагира някак.
— Да, и аз си мисля така. Благодаря ти, Нанси. Засега не казвай на никого, става ли?
— Добре, скъпа. Щом искаш…
— Наистина оценявам искреността ти.
— Аз самата имам четири големи дъщери. Двете са разведени. Знам, че се случват подобни неща. Животът никога не е съвършен. Искам да знаеш, че когато майка ти ми каза какво прави, я посъветвах да престане да се среща с онези мъже. Да се върне при баща ти и да се опита да оправи нещата помежду им. Наистина не го познавах отблизо, но си личеше, че е добър човек. Не заслужаваше това.
— Нанси, ти си съкровище!
— Не, аз съм просто майка, която е видяла всичко.
Мишел прекъсна линията и погледна Шон.
— Не е чудно, че съм толкова откачена, нали?
— Всъщност мисля, че си забележително уравновесена.
— Защо не искаше тя да говори пред полицията?
— Не знам… наречи го интуиция.
— Какво ще правим сега?
— Докато не се обади генералът, нямаме кой знае какво да правим. Какво ще кажеш да прескочим до Нашвил, за да видим какво става там?
Бързо научиха, че полет до Нашвил има едва на следващия ден, освен ако не искат да правят връзка в Чикаго и Денвър, като прекарат повечето време по различни летища.
— Трябва много да обичаш да летиш — отбеляза Шон, след като чу вариантите, — за да летиш на запад или север, за да стигнеш на юг.
— Да вървят по дяволите — каза Мишел. — Какво ще кажеш за пътуване с кола?
— С теб винаги.
Купиха си сандвичи и две големи чаши кафе и потеглиха в осем вечерта.
Докато се приготвяха, Мишел се обади на Бил и научи, че братята й са се прибрали по домовете си, с изключение на Боби, разбира се, който живееше с баща си.
— Има и добра новина — каза Бил на сестра си.
— Каква?
— Татко вече не е заподозрян. Поне не сериозно.
— Защо?
— Според съдебния лекар ударът е нанесен от левак, а татко е десняк.
— Това не го ли знаеха преди?
— Правосъдната машина се задвижва бавно, сестра ми, но все пак новината е добра.
— Защо всички го оставихте?
— Всъщност не го оставихме ние. Той ни остави.
— Какво точно значи това?
— Значи, че ни каза да се разкараме от града, защото му писнало да се въртим наоколо. По-откровен не можеше да бъде…
Мишел сякаш усети как най-големият й брат се усмихва.
— Наистина ли смяташ, че трябваше да го оставите сам?
— Боби е там. А и татко може да се грижи за себе си.
— Не това ме притеснява.
Преди Бил да успее да попита какво я притеснява, тя прекрати разговора.
— Значи — каза Шон — добрата новина е, че баща ти е оневинен, но лошата е, че старецът знае, че убиецът е някъде там и може да реши да вземе нещата в свои ръце.
— Братята ми са добри ченгета, но като синове нямат шесто чувство. И през ум няма да им мине, че татко е способен на подобно нещо. Или че майка ни може да му е изневерявала.
— А на теб ти минава?
Тя го погледна, после извърна лице.
— Да, минава ми.
Както обикновено Мишел шофираше, пренебрегвайки напълно всякакви ограничения на скоростта. Спря само два пъти, за да посетят тоалетна, и пристигнаха в къщата на баща й малко след пет на следващата сутрин, изпреварвайки директния полет с четири часа.
Мишел надникна в гаража и поклати глава. Колата на баща й не беше вътре. Отключи входната врата и влязоха в къщата. Огледа набързо и се увери, че няма никой.
— Баща ти има ли някъде сейф за оръжия?
— Мисля, че има само кутия за пистолет. Сигурно е в шкафа в спалнята.
Шон провери. Откри кутията, но вътре нямаше оръжие.
Седнаха на неоправеното легло и се спогледаха.
— Да се обадим ли на Боби? — попита Шон.
— Ще трябва да му обяснявам много дълго. Може би трябва да се срещнем с Дъг Рейгън. И да го попитаме защо забрави да ни каже, че е чукал майка ми.
— Имаш ли му адреса?
— Лесно ще го намерим. Както казват всички, този град не е голям. А може и да попитаме постоянната му приятелка Дона.