— Добре, нека първо вземем душ и се преоблечем. Отдавна не ми се беше случвало да пътувам цяла нощ с кола. Всъщност последния път пак беше с теб.
— Така си разширяваш хоризонтите. Изглежда, такава е съдбата ми в този живот.
Мишел взе душ първа в банята за гости. После надникна в коридора и извика:
— Ти си на ред, Шон.
Влезе, когато тя вече се бе увила с кърпата. Той повдигна нагоре чаша току-що направено кафе.
— Проявяваш ли интерес?
— Винаги.
Мишел седна на леглото с кафето в ръка, а той влезе в банята.
— Не мислиш ли, че трябва да вземем списъка с гостите от партито в съседната къща? — повиши глас тя, за да я чуе. — Да започнем да проверяваме и тях.
— Можем да го вземем от брат ти — отговори той. — Мисля, че полицията вече го е направила.
Мишел се приближи до вратата, когато той пусна душа.
— Предпочитам да го направим сами.
— Какво?
— Да го направим сами! — извика тя.
— Добре! Твоето желание е закон за мен!
— Това ще правим през деня.
Отговорът му обаче я накара да се усмихне.
Влезе в спалнята на баща си и се огледа. Снимката на майка й я нямаше. Погледна в кошчето за боклук. Не беше и там. Незнайно защо погледна под леглото. Снимката беше там. Извади я. Стъклото беше счупено. Вгледа се. Остро парче стъкло беше пробило лицата на родителите й.
Дотук ли беше стигнал четирийсет и три годишният им брак? Следващата мисъл беше не по-малко жестока.
А накъде се е насочил собственият ти живот?
Върна се със снимката в стаята за гости, седна на леглото и започна да трепери.
— По дяволите!
Изруга отново, стана и отиде до банята. Отново започна да трепери, поколеба си. Преглътна, отвори вратата и влезе. Продължаваше да трепери, ридания напираха в гърлото й.
Шон я видя през вратата на душ-кабината.
— Мишел? — Погледна я въпросително в очите, които изглеждаха готови всеки момент да плувнат в сълзи. — Какво правиш?
— Не знам. Не знам, по дяволите, какво правя!
Той взе кърпа, уви я около себе си и излезе от душ-кабината. Изведе я от банята и я сложи да седне на леглото. Седна до нея и тя облегна глава на рамото му.
— Мисля, че губя контрол — каза тя.
— Много ти се събра. Съвсем естествено е да се чувстваш потисната.
— Родителите ми са заедно от цяла вечност. Имаха пет деца. Четирима братя и аз, изтърсакът. Изтърсакът, който е последен в редицата.
— Не мисля, че който и да било те смята за изтърсак. Аз определено не мисля така.
Тя се обърна към него.
— А какво точно мислиш за мен?
— Мишел, аз…
Тя взе снимката със счупеното стъкло.
— След близо петдесет години брак остава само това?
— Мишел, все още не знаем какво всъщност се е случило тук.
— Имам чувството, че съм пропиляла толкова много от живота си!
— Олимпийска състезателка, агент на Сикрет Сървис, сега моя партньорка? — Опита се да се усмихне. — Мисля, че доста хора биха се радвали да се разменят с теб. Особено за партньорството ти с мен.
Тя не се усмихна на шегата. Не се и разплака. Наклони се към него и леко го целуна по устните.
— Не искам да губя повече време, Шон — прошепна в ухото му. — Нито секунда повече.
Целуна го пак и той отвърна. Притисна се към него.
Тогава Шон се дръпна.
Погледите им се срещнаха.
— Не искаш ли? — попита го тя.
— Не така. Не по този начин. Не.
Тя го удари и се обърна.
— Мишел?
— Остави ме!
Искаше да избяга, но тогава онова я връхлетя. Беше като твърда стена от нещо едновременно горещо и студено, която я блъсна, така че отвътре тялото й пламна, а по кожата й пробягаха ледени тръпки. Коленете й се огънаха и тя се свлече на пода. Раменете й се тресяха от риданията, сви се на топка, сякаш се смали и пак стана дете. Започна да опипва пода. Напипа снимката и я притисна към гърдите си.
След малко Шон я вдигна и главата й увисна на гърдите му. Опита се да й каже нещо, но тя не реагира. Той замълча.
Остави я на леглото, взе снимката от ръцете й, зави я с чаршафа и седна до нея. Отпусна ръката си и Мишел инстинктивно я улови. Малко по-късно, когато слънцето се показа, риданията стихнаха. Най-накрая ръката, която стискаше неговата, се отпусна и Мишел заспа. Шон оправи завивката.