Легна до нея, докосна влажната й коса, после продължи да я гледа, докато самият той не се унесе в сън.
58
Куори крачеше пред малката си къща, а Карлос го следваше. Едрият мъж спря и посочи пътеката.
— Кабелът за камерата стига до мястото, където ще си ти — обясни Куори. — Мониторът е готов. Проверих, работи както трябва. Ще се вижда обаче само отвън. Няма как да я скрием в къщата.
— Ясно.
Бяха го повтаряли вече няколко пъти, но Карлос беше разбрал, че Куори живее чрез повторение. Като пилот беше твърдо убеден, че ако повтаряш едно нещо отново и отново, ще сведеш възможностите за грешки до минимум.
— Камерата е насочена както трябва, но все пак ще проверя още веднъж в последния момент.
— Какви са шансовете да я открият и да я обезвредят?
— Малки предвид времевите параметри, но ако я открият, ще трябва да използваш резервния вариант.
Куори извади от раницата си тежък бинокъл и го подаде на Карлос.
— Прилична старомодна оптика и чифт добри очи. Избрал съм ти място за наблюдение, което няма да открият лесно. Просто дръпваш лоста, който ти показах в бункера, в отворено положение като в оръдейна кула. Камерата и кабелът обаче са много добре скрити и не мисля, че ще ги намерят, колкото и да ги бива. Е, не може да сме сигурни, ето защо имаш резервен вариант.
Карлос кимна разбиращо.
— А другото нещо? — попита Карлос и погледна къщата, дърветата и критичния терен отпред.
Куори се усмихна.
— В това е красотата на цялата проклетия, Карлос. Всичко се активира само с един бутон. — Ухили се като ученик, който току–що е спечелил състезание по физика. — Отне ми известно време, докато го направя, малко сложно е, работи с двойно захранване, но успях. И след като веднъж натиснеш бутона, няма връщане назад, приятелю.
— А как ще се свържа с теб в рудника?
— Най-напред ще се свържеш, за да ми кажеш дали всичко върви по план, или отива по дяволите. И ще се свържеш с това.
Подаде му нещо като кутия.
— Сателитен телефон — обясни. — Ще имаш връзка с мен дори и в рудника. Вече съм го изпробвал. Ето това тук трябва да е отворено, за да може да се свърже със сателита. И без дълги обяснителни разговори. Само „да“ и „не“ за няколко секунди.
Карлос огледа телефона.
— Откъде го взе?
— Сам го сглобих от резервни части.
— А сигналът от сателита?
— Приспособих съществуваща платформа. Отидох в библиотеката и потърсих информация как да го направя. По-лесно е, отколкото можеш да си представиш, ако умът ти работи както трябва. Карлос, дявол да го вземе, това тук е нищо в сравнение с нещата, които трябваше да правим с подръчни материали във Виетнам. Така си спестих доста пари, които нямам.
Карлос го погледна с нескрито възхищение.
— Има ли нещо, което да не можеш да направиш?
— Момче, има много неща, които не мога да направя. И повечето са важни. Аз съм най-обикновен човек, който работи. И аз ходя до тоалетната.
— Кога ще стане това нещо?
— Ще ти кажа навреме. Скоро.
Карлос погледна още веднъж към височинката. Куори го наблюдаваше внимателно.
— Ще бъдеш скрит, но същевременно ще виждаш — каза Куори. — От близо.
— Знам — отговори Карлос и се загледа в един лешояд, който описваше лениви кръгове в небето.
— Ще има проблем само ако те го направят такъв. Иначе просто си отиваш.
Карлос кимна, без да отделя поглед от птицата.
— Ако не искаш, Карлос, мога да се сменя с теб, но ще ти го предложа само веднъж.
— Казах, че ще го направя.
Карлос си тръгна, а Куори отвори вратата на малката къща и влезе. Всичко беше готово, с изключение на едно. Но и то щеше да стане.
Час по-късно Куори се издигна във въздуха със самолета си. Ниският вятър беше силен и малката машина се тресеше ужасно, но това не го притесняваше. Беше летял и при по-лоши условия. Малко турбулентност не можеше да го убие, за разлика от много други неща.
Имаше за какво да мисли и обикновено го правеше, докато летеше. На тази височина с разреждането на въздуха като че ли мозъкът му се проясняваше. Отзад имаше кашон с кабели и жици. С помощта на този кашон и на още един в рудника Куори щеше да изгради сценария за своя ден на Страшния съд. Щеше да го използва само ако се наложеше.
Докато летеше, мислите му се върнаха към последния път, когато Типи му бе проговорила. С жена му тръгнаха за Атланта по най-бързия начин, след като научиха колко зле е дъщеря им. Куори не искаше дъщеря им да отива в големия град, но когато децата пораснат, никой не може да ги спре.