Погледна към тавана и добави:
— Благодаря ти, Исусе!
После вратата на болничната стая се отвори и Куори се обърна. Беше Камерон с две кафета. Той стигна до нея само с един скок и я сграбчи толкова силно, че кафетата се разляха. Дръпна я до леглото.
— Момичето ни се събуди, Кам! Върна се при нас!
Очите на Камерон Куори се уголемиха и лицето й се озари от усмивка. Когато обаче тя погледна към леглото, усмивката й се стопи.
Куори също погледна надолу. Очите на Типи бяха затворени. Усмивката й я нямаше. Нямаше да се събуди никога повече. Нямаше да чуе гласа й никога повече.
Тъкмо заради тази последна усмивка, която бе получил от дъщеря си, Куори й четеше от романа на Джейн Остин през годините. Чувстваше, че е нещо като благодарност към авторката за това, което му дари — няколкото безценни последни мигове с дъщеря му.
Четирите думи, които Типи прошепна, останаха завинаги запечатани в съзнанието му. Тогава не реагира, защото те не сочеха категорично към един човек. И още по-вбесяващ беше фактът, че лекарят не му повярва, когато му каза, че дъщеря му е дошла в съзнание.
— Ако наистина се е събудила — каза лекарят, — било е аномалия.
Куори едва се сдържа да не счупи и неговите зъби.
Наистина не реагира при онези четири думи и не беше съвсем сигурен защо. След смъртта на Камерон обаче вече нищо не го спираше. Тогава започна дългото пътуване към истината. До момента, в който справедливостта можеше да се окаже по-близо до него и Типи, отколкото когато и да било преди.
Докато летеше, си помисли, че само едно нещо е по-ужасно от това да умреш сам и то беше да умреш, преди да си приключил делата си на този свят.
Той нямаше да умре, преди да ги приключи.
59
— Съжалявам.
Мишел седеше облечена на ръба на леглото в стаята за гости. Шон току-що се беше събудил. Хавлиената кърпа все още беше омотана около кръста му, възглавницата беше мокра от косата му.
Обърна се към нея и раздвижи изтръпналото си рамото.
— Няма за какво да съжаляваш. Премина през ада и се върна. Всеки би рухнал на твое място.
— Не и ти.
Той се надигна и се облегна на възглавницата.
— Може да те изненадам.
Погледна през прозореца. Стъмваше се. Обърна се учудено към Мишел.
— Колко е часът?
— Наближава седем.
— И съм спал през цялото време… Защо не ме събуди?
— Аз също не бях будна. — Погледна надолу и попита: — Шон, казах ли нещо, докато не бях на себе си?
Той докосна ръката й.
— Мишел, не можеш да си перфектна през цялото време. Таиш всичко в себе си, докато не експлодираш. Трябва да спреш да го правиш.
Тя погледна към прозореца.
— Като стана дума за това, пропиляхме цял ден. — Обърна се рязко. — Ами ако има нещо ново около Уила?
Беше ясно, че не й се говори за случилото се тук.
Шон разбра и взе телефона си от нощното шкафче. Прегледа съобщенията и имейлите.
— Нищо. Трябва да чакаме, докато някоя от следите, с които разполагаме, не проработи. Освен ако не измислиш нещо друго, разбира се.
Тя седна в леглото и поклати глава.
— Фактът, че Тък Дътън и Джейн Кокс всъщност ни лъжат от самото начало, не ни помага особено.
— Така е. Не ни помага. Сега обаче сме тук и бихме могли да направим нещо по случая с майка ти. Например да открием Дъг Рейгън.
— Добре.
Телефонът иззвъня. Беше брат й Боби.
— Какво правиш там? — попита той.
— Дойдохме тази сутрин. Исках… да проверя как е татко.
— Е, как е?
— Няма го. — Мишел изведнъж се сепна. Тук ли беше баща й? Би ли си помислил, че е правила секс с Шон у дома им толкова скоро след смъртта на майка й? — Изчакай малко, Боби.
Остави слушалката и изскочи от стаята. След малко се върна и пак я взе.
— Не, не е тук. Колата му я няма. Защо?
— Аз съм в голф клуба.
— Хубаво. Член ли си?
— Не. Ченгетата не печелят чак толкова много, че да си го позволят. Понякога играя, това е.
— Не е ли малко тъмно, за да играеш?
— Тук има една жена, с която разговарях.
— Каква жена?
— Разхождала е кучето си в нощта, когато мама беше убита. Не живее в района, така че полицията не я е разпитвала.
— Видяла ли е нещо? Ако е видяла, защо не е казала на полицията?