— Изплашила се е, струва ми се.
— И защо е променила решението си?
— Нейна приятелка Нанси Дръмонд я убедила да говори и тя ме потърси.
— И аз говорих с Нанси.
— И тя го каза. Всъщност заради това се обаждам.
— Какво искаш да кажеш? Че ме издирваш?
— Да.
— Боби, защо просто не се обади на мобилния ми телефон?
— Обаждах се поне шест пъти през последните няколко часа. Оставих ти четири съобщения.
Мишел погледна нощното шкафче, където беше оставила мобилния си телефон. Взе го и видя списъка с неприетите повиквания.
— Предполагам, че съм изключила звука, без да искам. Извинявай.
— Мислех, че татко ще знае къде си, но сега с един куршум са уличени два заека.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че жената не желае да говори с друг, освен с теб. Явно доста си впечатлила приятелката й Нанси. Нанси й е казала, че може да ти се довери.
— Боби, ти си полицай. Би трябвало да говори с теб.
— Упорита е. Има дванайсет внуци. Не мисля, че мога да изляза на глава с нея. Ще направя нещо по-просто. Нека говори с теб. После ще заковем копелето, което постъпи така с майка ни.
— Тя сега в клуба ли е?
— Да.
— Там сервират ли вечеря?
— Аз черпя.
— Ще сме при теб след двайсет минути.
60
С помощта на Даръл Куори опъна кабелите на стратегически места в галериите на рудника. Свършиха при входа.
Докато работеха, Даръл каза:
— Изглеждаш доста доволен.
— Типи отново си е у дома. Защо да не съм?
— Не е изцяло вкъщи, татко, тя е…
Даръл не успя да довърши, защото пръстите на баща му се впиха в гръкляна му.
Усещаше горещия парещ дъх на стареца.
— Защо не се замисляш повече над нещата, които приказваш, а, момче? И защо не държиш проклетата си уста затворена?
Куори бутна сина си настрана. Даръл се удари в твърдата каменна стена. Вместо обаче да се отдръпне смирено, той се засили и запрати баща си в отсрещната стена. Куори подпря врата на сина си с ръка и като използва за опора стената на галерията, го блъсна назад. Двамата се сборичкаха върху неравния под, като се опитваха да вземат надмощие един над друг. Дишаха тежко и се потяха въпреки студа в рудника.
Даръл залитна назад, но успя да запази равновесие. Отново се спусна, сграбчи баща си през кръста, вдигна го над земята и го стовари върху стената.
Куори остана без дъх, а долните му зъби пробиха устната му от удара. Когато обаче Даръл го връхлетя, Куори намери сили да забие коляно в корема на сина си и после да го удари с юмрук по лицето. Даръл се стовари по задник, с разцепена буза и кървяща уста.
Куори една не падна от силата на собствения си удар. Завъртя се на място, клекна на земята, закашля се и изплю кръв.
— Не можеш да ме надвиеш дори да съм на инвалиден стол и да ям овесена каша със сламка! — извика той побеснял от гняв.
Даръл погледна пръчката динамит на пода, свързана с дълъг кабел.
— Искаш да взривиш и мен, нали, старче?
— Ще взривя всички ни, ако трябва, по дяволите!
— Няма цял живот да правя каквото ти ми кажеш!
— Сестра ти изобщо няма свой собствен живот. Без да е виновна. И ти нямаше да имаш, ако не бях аз. Кой ти спаси задника, когато военните дойдоха да те търсят? Аз! После оплеска нещата с оная жена. И продължаваш да правиш глупости. Трябваше да те гръмна още тогава.
— Защо не го направи, а? Защо? — изкрещя Даръл, докато размахваше юмруци, а сълзите по лицето му се смесваха с кръвта.
— Гръмнах Кърт.
— Нямаше право да го убиваш. Аз видях сметката на оная жена, а не Кърт.
— Трябваше да гръмна теб — повтори Куори и изплю парченце кожа от устната си.
— Защо не ме гръмна, татко? Защо не уби мен?
Куори вече не го гледаше. Подпря се на стената. Все още дишаше на пресекулки.
— Защото имам нужда от теб, ето защо.
Наведе се и протегна ръка на Даръл, за да му помогне да стане. Даръл не я пое.
— Нужен си ми. Нужен си ми, момче.
Куори остана наведен, стъпил нестабилно на неравния под на рудника. Представи си сина си като малък — любвеобилно момченце с големи сини очи и леко крива усмивка. Кажи какво има да се прави, тате.
Когато погледът му се проясни, видя само един едър, набит мъж, изпълнен с гняв, който се мъчи да се изправи на краката си.