— Имам нужда от теб, момче — потрети Куори и пак му подаде ръка. — Моля те.
Даръл мина покрай него.
— Хайде да свършваме — каза той и избърса кръвта от лицето си с мръсна длан. — Колкото по-бързо, толкова по-добре. После се махам оттук.
Куори отключи вратата и влезе в помещението. Светлината от фенера на масата беше толкова слаба, че не можеше да види жената. Усещаше обаче присъствието й.
— Не исках да се отказвам от нея — каза Даян Уол и излезе от сянката.
Куори също застана в светлото петно.
— Кървиш.
— Дребна работа — отговори Куори, седна на масата и прокара пръсти през гъстата си сплъстена коса. Дробовете му още свиреха от боричкането със сина му.
Проклети цигари!
Даян седна срещу него.
— Не исках да я давам.
Куори се отпусна назад, пое си дълбоко дъх и я погледна изпод разрошените си вежди.
— Добре.
— Плашиш ме. Всичко в теб ме ужасява.
— И ти ме плашиш — каза той.
Даян го погледна изненадано.
— И с какво точно те плаша?
— Има много видове страх. Физически. В главата ти. И двете.
— А аз по какъв начин те плаша?
Куори се наведе над масата и върху дървената повърхност падна капка кръв.
— Като те гледам, се боя, че този стар свят никога няма да стане добър. За никого от нас.
Тя се отдръпна, жегната от думите му.
— Не съм лош човек. Не съм наранила никого.
— Наранила си онова момиче, макар и да не го знае.
— Отказах се от нея, за да живее по-добре.
— Глупости. Дала си я, за да не се налага да се грижиш за нея.
Даян протегна ръка над масата и го зашлеви по бузата, а после се отдръпна назад ужасена. Погледна ръката си, сякаш не беше нейна.
— Поне имаш характер — отбеляза Куори, който не се впечатли от плесницата.
— Значи аз съм виновна, че светът е лош?
— Не. Виновна си, че оставяш другите да го правят лош. Хора като теб допускат мръсниците да ги тъпчат. Дори когато не са прави. Дори когато ти знаеш, че не са прави. Затова си лоша. Хората като теб никога не защитават каквото и да било, ако се налага да се борят за него. Просто пълзите в калта. Приемате нещата такива, каквито са. Вземате с усмивка гадостите, които ви предлагат, благодарите и молите за още.
От едното око на Даян капна сълза на масата при кръвта на Куори.
— Не ме познаваш.
— Познавам те. Познавам и теб, и хората като теб.
Даян избърса очите си.
— Какво тогава ще направиш? Ще ме убиеш ли?
— Не знам. Не знам какво ще направя с теб.
Стана бавно. Гърбът го болеше от удара в скалата.
— Искаш ли пак да видиш Уила? Може да е за последен път. Краят наближава.
Очите на Даян бяха премрежени от сълзи.
— Не, не мога.
Тя завъртя глава наляво и надясно. Сви юмруци, започна да трепери.
— Пак ли ще пълзим в калта, а? Опитваш се да се скриеш? Казваш, че се страхуваш от мен. Току-що ме удари. Показа характер. Ако искаш, можеш да се съпротивляваш. Онези, които мислят, че са силни и имат всичко, богатите и влиятелните — те са нищо. Щом се надигнеш срещу тях, ще избягат, защото не са нито силни, нито корави. Просто притежават вещи. Имат високо самочувствие, което не е подплатено с нищо. — Той стовари големия си юмрук върху масата толкова силно, че фенерът падна и светлината изгасна. Във внезапната тъмнина Куори каза: — Попитах те дали искаш да видиш дъщеря си. Да или не?
— Да.
61
Голф клубът беше тих, а голямата каменна камина в средата на ресторанта гореше, макар вечерта да не беше студена. Шон и Мишел седяха от едната страна на масата, а Боби и Джун Батъл — дребна жена, прехвърлила осемдесет — седяха срещу тях.
Току-що бяха поръчали вечеря.
Мишел мина по същество.
— Радвам се, че си разговаряла с Нанси Дръмонд. Защото се нуждаем от помощта ти.
Вместо да отговори, Джун Батъл методично изгълта шепата хапчета, които беше подредила на покривката, като отпиваше вода от голяма чаша.
Шон, изглежда, усети нарастващото нетърпение на Мишел, защото отпусна ръка под масата, стисна я леко за коляното и поклати едва забележимо глава.
Джун лапна последното хапче и ги изгледа.