— Говорих с първата дама и Чък Уотърс — каза той.
— Нещо ново?
— Нищо. Оставих и още едно съобщение за генерала.
— Докъде е стигнал Уотърс с проследяването на версията за коасати?
— Изпратили са хора в онзи град в Луизиана. Нищо засега.
Замълчаха. След като беше разгадана мистерията около смъртта на Сали Максуел, можеха да насочат всичките си усилия към откриването на Уила. И то жива. Но им трябваше някакъв пробив в разследването. Дори съвсем малък.
По-късно, когато се хранеха в кухнята, Франк се прокашля и избърса устата си със салфетка.
— Изненадан съм, че се върна там — каза той.
— Къде? — попита Мишел.
— Знаеш какво имам предвид.
— Аз също се изненадах, като те видях там.
— Трябва да знаеш, че с майка ти никога не сме били щастливи в онази къща.
— Очевидно.
— Помниш ли онова време? — попита той предпазливо. — Беше толкова малка. Току-що беше проходила.
— Татко, не бях току-що проходила. Бях на шест, но не помня много неща.
— Но си спомни как да стигнеш дотам?
— За това си имам помощник, който се казва джипиес — излъга Мишел.
Шон започна да си играе с един пържен картоф в чинията, докато се чудеше как да не гледа бащата и дъщерята.
— Връщам се след малко — каза той, стана и излезе, преди да успеят да го спрат.
— Той е добър човек — отбеляза баща й.
Мишел кимна.
— Може би по-добър, отколкото заслужавам.
— Значи сте двойка? — попита той и се загледа в дъщеря си.
Тя заопипва дръжката на чашата с кафе.
— По-скоро сме бизнес партньори.
Франк погледна през прозореца.
— Тогава работех много. Често оставях майка ти сама. Беше трудно. Сега си давам сметка. Кариерата ми в полицията беше всичко за мен. Братята ти сега успяват да балансират нещата доста по-добре от мен навремето.
— Никога не съм се чувствала пренебрегната, татко. Както и никой от братята ми, доколкото знам. Боготворяха теб и майка ми.
— А ти?
Гледаше я толкова умолително, че Мишел почувства как дъхът й спира.
— Какво аз? — Но тя знаеше, разбира се.
— Боготвореше ли ни? Мен и майка ти?
— Обичам ви и двамата много. Винаги съм ви обичала.
— Да. Добре.
Франк се зае отново с обяда си. Дъвчеше сандвича си съсредоточено и отпиваше от кафето. Не погледна повече към дъщеря си. А Мишел не беше в състояние да събере сили и да поправи онова, което вече беше казала.
По-късно, докато с Шон разчистваха масата, някой почука на вратата. Мишел отиде да отвори и след минута се върна с голяма картонена кутия.
Шон сложи последната чаша в миялната, затвори я и се обърна.
— Какво е това? За баща ти?
— Не. За теб.
— За мен?
Мишел остави кутията на масата и прочете адреса на подателя.
— Генерал Том Холоуей. Министерство на отбраната?
— Приятелят ми от армията. Изглежда, е събрал документите за дезертьорите.
— А защо ги изпраща тук?
— По пътя към Тенеси му изпратих имейл и оставих този адрес, в случай че все още сме тук. Отвори го. Бързо!
Мишел отвори кашона с ножица. Вътре имаше около трийсет пластмасови папки. Извади няколко. Съдържаха копия от официални военни доклади за разследвания.
— Знам, че ти е приятел, но все пак е странно армията да предоставя такава информация на цивилни лица. И толкова бързо?
Шон взе една папка и я разлисти.
— Шон? Попитах те нещо.
Той вдигна очи.
— Е, освен билетите за мача май споменах, че зад разследването стои Белият дом и че всяка информация, която успят да предоставят, ще зарадва лично президента и първата дама. Познавам армията и съм сигурен, че са проверили и се е оказало истина. Първото правило на военните е: Никога бе прави нищо, което би ядосало главнокомандващия.
— Впечатлена съм.
— Заради това живея.
— Значи ще прегледаме тези папки?
— Страница по страница. Ред по ред. И ще се молим на Бога тук да е пробивът, от който имаме нужда.
Чу се затръшване на врата. Мишел надникна през прозореца и видя баща си да се качва на колата и да потегля.
— Къде мислиш, че отива? — попита Шон.
Мишел седна отново.
— Откъде да знам? Не съм му бавачка.