— И тогава става проблематично, както каза ти. Институцията ще пострада — мисля, че това бяха думите ти.
— Джейн, ще направя всичко, което мога, но има известни граници.
— Мислех, че властта на Овалния кабинет е неограничена. Май съм се лъгала.
— Ще направим всичко възможно, за да върнем Уила.
— А ако възможното не е достатъчно?
Погледна я. В очите му се четеше безнадеждност.
Най-силният човек на света, помисли си тя. Обезсилен.
Гневът й изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появил.
— Прегърни ме, Дани, Само ме прегърни!
Той се спусна, за да я прегърне, и я притисна силно към себе си.
— Трепериш. Да не би да се разболяваш? И си отслабнала.
Тя отстъпи назад.
— Виж… трябва да тръгваш. Трябва да държиш реч в Източната зала.
Той погледна машинално часовника си.
— Ще ми се обадят, когато стане време.
Той понечи да я прегърне пак, но тя се отдръпна, седна и се загледа пред себе си.
— Джейн, аз съм президент на Съединените щати. Не съм без влияние. Вероятно ще мога да помогна.
— Нормално е да се очаква, нали?
Телефонът иззвъня. Той се обади.
— Да, знам. Ще бъде долу след минута.
Наведе се и целуна жена си по бузата.
— После ще дойда при теб, за да видя как си.
— След женския баскетболен отбор.
— Старата ми мечта — подсмихна се той. — Да съм сред дългокраки жени, много по-високи от мен.
— И аз имам някои ангажименти.
— Ще накарам Синди да ги отмени. Трябва да си почиваш.
— Но…
— Просто си почини.
Той тръгна, но Джейн го спря.
— Дани, в определен момент ще имам нужда от теб. Ще мога ли да разчитам на теб?
Той коленичи до нея и сложи ръце на раменете й.
— Винаги можеш да разчиташ на мен, точно както аз винаги съм можел да разчитам на теб. Почини си. Ще ги накарам да ти направят кафе и нещо за ядене. Не ми харесваш толкова отслабнала. Трябва да добавим малко повече плът по тези извивки.
Целуна я и излезе.
Винаги си можел да разчиташ на мен, Дани. Винаги.
67
Мишел изключи двигателя на джипа и слезе. Подметките й докоснаха втвърдената пръст и тя вдигна поглед към старата къща с умиращото дърво, гниещата люлка от автомобилна гума, скелета на пикап, качен на трупчета отзад.
Погледна към отсрещната страна на улицата. Там беше къщата, в която някога живееше възрастната мисис Хейзъл Роуз. Тогава къщата беше безупречна, както и дворът. Сега конструкцията не можеше да се спаси. Още съвсем малко, и щеше да се срути безвъзвратно. И въпреки това някой живееше там. Из предния двор бяха разхвърляни играчки. В страничния двор на вятъра се вееше простряно пране. Гледката беше потискаща. Миналото ерозираше пред очите й като кална маса по планински склон.
Хейзъл Роуз винаги беше мила с Мишел. Дори и когато малкото момиче престана да ходи там на чай. Не знаеше защо си спомни това точно сега. Сви към къщата. Знаеше какво трябва да направи, макар и да не й се искаше.
Предположението на Мишел се оказа вярно. Колата на баща й беше паркирана в двора. Вратата на къщата беше отворена. Мина покрай колата му и после покрай останките от живия плет.
Спомни си, че беше жив плет. От рози. Защо пък това изникна в паметта й? После си спомни лилиите върху ковчега на майка си и как каза на Шон, че майка й е предпочитала рози. И беше почувствала болка в ръката си, като че ли я беше убол трън. Но нямаше трън, защото нямаше рози. Точно както сега. Няма рози.
Продължи нататък. Чудеше се какво ще му каже.
Не се наложи да мисли дълго.
— Горе съм — разнесе се гласът му. Мишел вдигна поглед и засенчи очите си с длан. Баща й беше застанал до отворен прозорец на втория етаж.
Тя прекрачи падналата мрежеста врата и влезе в къщата, която беше неин дом за кратко, когато беше малка. Някак имаше чувството, че пътува във времето. С всяка следваща крачка ставаше по-млада, по-неуверена, по-неумела. Годините живот, преживяванията в колежа, в Сикрет Сървис, като партньорка на Шон сякаш се разпиляваха безследно. Отново беше на шест, отново се разхождаше наоколо с очукана пластмасова бухалка за бейзбол и търсеше с кого да си играе.