Погледна старата стълба. Когато беше малка, се пързаляше по нея със сплескан картонен кашон. Това никак не се нравеше на майка й, но баща й се забавляваше и я чакаше долу, за да я улови.
— Най-малкият ми син — казваше той понякога, защото беше буйна като момче.
Тръгна нагоре. Баща й я чакаше на площадката.
— Помислих си, че може да дойдеш — отбеляза той.
Мишел отвори вратата на някогашната си стая, отиде до прозореца и седна на перваза, с гръб към мръсните стъкла.
Баща й се облегна на стената, мушна ръце в джобовете си и започна безцелно да влачи подметка по протрития дъсчен под.
— Спомняш ли си тази къща? — попита той, вперил поглед в обувката си.
— Когато приближавах, си спомних живия плет от рози. Посади го за някаква годишнина, нали?
— Не. За рождения ден на майка ти.
— И една нощ някой го беше орязал.
— Да.
Мишел се обърна и погледна през прозореца.
— Така и не се разбра кой го направи.
— Тя ми липсва. Наистина ми липсва.
Обърна се и видя, че баща й я наблюдава.
— Знам. Никога не съм те виждала да плачеш както онази сутрин.
— Плачех, защото едва не те загубих, скъпа.
Отговорът му изненада Мишел. После тя се запита защо.
— Знам, че мама те обичаше, татко. Макар и да не… макар и невинаги да го показваше както трябва.
— Хайде да излезем вън. Тук е задушно.
Обиколиха задния двор.
— С майка ти бяхме гаджета още от училище. После тя ме изчака да се върна от Виетнам и се оженихме. По-късно се родиха децата.
— Четири момчета. За четири години.
— И накрая се появи малкото ми момиченце.
Тя се усмихна и го смушка в ребрата.
— Можем ли да кажем, че е било случайно?
— Не, Мишел. Не беше случайно. Бяхме планирали раждането ти.
Тя го погледна любопитно.
— Никога не съм те питала, но досега винаги съм смятала, че съм нещо като изненада. Дали е станало, защото сте се опитвали да имате момиче?
Франк спря.
— Опитвахме се да имаме… нещо.
— Нещо, което да ви държи заедно? — попита тя замислено.
Той отново тръгна, но тя остана на място. Франк спря и се обърна.
— Мислил ли си някога за развод, татко?
— Хората от нашето поколение не правеха такива неща с лека ръка.
— Разводът невинаги е лошо решение. Ако не си щастлив.
Франк вдигна ръка.
— Майка ти не беше щастлива. Аз… се опитвах да оправя нещата. Въпреки че, признавам, прекарвах твърде много време на работа, далеч от нея. Тя отгледа децата и се справи чудесно. Направи го обаче без особена подкрепа от моя страна.
— Живот на ченге.
— Не. Животът на ченгето пред теб.
— Очевидно си знаел за Дъг Рейгън.
— Видях някои от признаците, че тя го намира за привлекателен.
Мишел не можеше да повярва, че задава този въпрос, но все пак попита:
— Щеше ли да се разстроиш, ако знаеше, че са спали заедно?
— Все още бях неин съпруг. Разбира се, че щеше да ме нарани. Дълбоко.
— А щеше ли да се опиташ да сложиш край на връзката?
— Вероятно щях да пребия Рейгън почти до смърт.
— А мама?
— С годините съм я наранявал по друг начин. Вината не беше нейна.
— Като не си бил при нея, когато е имала нужда от теб ли?
— В някои отношения това е по-лошо от изневяра.
— Мислиш ли?
— Какво е случайният секс в сравнение с десетилетия безразличие?
— Татко, не си бил другаде през цялото време.
— Ти не беше родена, когато момчетата бяха малки. Повярвай ми, майка ти всъщност беше самотен родител. Не можеш да върнеш онова време и онова доверие. Поне аз не можах.
— А плака ли и за нея?
Той й протегна ръка. Тя я хвана.
— Ти плачеш, скъпа. Ти винаги плачеш.
— Не искам да стоя повече тук.
— Да тръгваме.
Мишел почти беше стигнала до джипа си, когато то се случи. Без никакво предупреждение краката й се насочиха към къщата и тя хукна.
— Мишел! — извика баща й след нея.
Вече беше в старата къща и тичаше нагоре по стълбите. Зад нея отекваха стъпки. Тя вземаше по две стъпала наведнъж, дишаше, като че ли е тичала километри, а не няколко метра.
Стигна горния етаж. Вратата на стаята й беше затворена. Не беше тръгнала към нея обаче. Стигна до вратата в края на коридора и я отвори с ритник.