Предаде й съдържанието на разговора.
Мишел направи ново кафе и наля за себе си и Шон. Бяха на масата в кухнята.
— Това обяснява защо е толкова изнервена. И защо държи картите си толкова близо до себе си.
— Искаш да кажеш, че възпрепятства правосъдието?
— И това.
Тя протегна ръка.
— Дай ми папка и да намерим детето най-накрая.
След още два часа резултатът беше същият.
— Остават шест — каза Шон, след като й подаде следващата папка.
Четяха бавно и търсеха всяка улика, която би ги накарала да станат от столовете и отново да се задействат. Бяха напрегнати, като че ли се явяваха на кандидатстудентски изпит. Нямаше място за грешки. Ако някъде имаше улики, те нямаше да са явни, а не можеха да си позволят да ги пропуснат.
— Какво ще кажеш да вечеряме? — попита Шон най-накрая. — Аз черпя. И можем да продължим да четем.
Отидоха до един ресторант наблизо.
— Значи наистина мислиш, че си оправила отношенията с баща си?
Мишел кимна.
— Мисля, че да. Искам да кажа, че и двамата трябва да работим върху това. Не съм била най-добрата и любеща дъщеря на света.
— Или сестра — добави Шон.
— Благодаря, че ми го напомни.
Докато вечеряха, тя го погледна притеснено.
— Шон… Онова, което се случи в къщата на баща ми…
— Е?
— Няма да се повтори повече.
— Ако обаче се повтори, можеш да разчиташ на мен, нали? В живота малко неща са гарантирани, но това е едно от тях.
— И ти можеш да разчиташ на мен, надявам се, че го знаеш.
— Нали сме партньори, за да се справяме с всякакви подхлъзвания по пътя. Това е. Заедно.
— Заедно.
Подаде й папка и каза:
— А сега да се хващаме за работа.
Преди да отвори папката, Мишел се приближи до него и го целуна по бузата.
— И на какво дължа това?
— На факта, че се справяш с подхлъзванията дяволски добре и че не се възползва от една жена, когато имаше тази възможност.
69
— Може ли да видя дневната светлина?
Куори беше долетял до рудника и сега наблюдаваше Уила в килията й.
— Защо искаш да видиш дневната светлина?
— Защото не съм я виждала отдавна! Липсва ми! Обичам слънцето!
— Не можеш да избягаш. Никой няма да те чуе, ако викаш за помощ.
— Значи няма никаква причина да не ми позволиш — бе логичният отговор на момичето.
— Какво си говорихте с другата жена онзи ден?
— За разни неща. Харесвам я.
— Не беше я виждала преди, нали?
— Къде да я видя? — учуди се Уила, вперила големите си очи в него.
— Мисля, че няма проблем да видиш дневната светлина. Хайде.
Последва го навън. Докато крачеха по дългата галерия, Уила попита:
— Може ли да дойде и Даян?
— Не виждам защо не.
Взеха Даян и двете последваха високия Куори до изхода. Докато крачеха, очите на Уила шареха наоколо и попиваха детайлите, а Даян беше вперила мрачен поглед в тила на Куори. Зад тях се мъкнеше Даръл. Лицето му още беше отекло от схватката с баща му. Настроението му бе мрачно.
Едно от нещата, които Уила забеляза, бяха кабелите, опънати в някои от проходите. Преди не бяха там. Нямаше представа за какво са, но интуитивно заключи, че не предвещават нищо добро.
Куори отключи вратата и двете примижаха, за да свикнат очите им с ярката светлина.
— Денят днес е хубав — отбеляза Куори начело на малката група.
Денят наистина беше хубав. Небето беше светлосиньо и безоблачно. Ветрецът от запад беше топъл и лек. Седнаха на голяма скала и се огледаха. Уила беше заинтригувана, Даян Уол беше безразлична, а на няколко крачки встрани Даръл се мръщеше.
— Къде си се научил да летиш? — попита Уила и посочи малкия самолет на затревената ивица.
— Във Виетнам. Нищо не може да те научи по-добре да летиш от войната. Защото, ако не летиш както трябва, проблемът не е, че няма да стигнеш навреме, а че няма да стигнеш изобщо.
— Качвала съм се на самолет — каза Уила. — Миналото лято със семейството ми пътувахме до Европа. Летяла съм и до Калифорния. Ти летяла ли си със самолет? — попита тя Даян.
— Да — отговори Даян нервно и посочи машината на Куори. — Но не с такъв. С големи самолети.