— А какво работиш точно? — попита Уила.
— Слушай, Уила, не съм в настроение за разговори, разбираш ли? — отвърна тя и погледна предпазливо Куори.
— Добре де — каза невъзмутимо момиченцето. — А мога ли да сляза там? — попита тя Куори и посочи пистата.
— Разбира се. Да вървим.
Спуснаха се по късия склон. Куори държеше Уила за ръка. Когато стигнаха до равното, той я пусна и продължиха един до друг.
— Това твоя планина ли е?
— По-скоро е хълм, а не планина, но да, мой е. Поне е бил на прадядо ми, а аз съм го получил в наследство.
— Сигурен ли си, че си казал на семейството ми, че съм добре?
— Разбира се, че съм сигурен. Защо?
— Даян смята, че не си се свързал с майка й, за да й кажеш, че е добре.
— Истина ли е? — Куори се обърна назад към Даян, която седна на един камък с много нещастен вид.
Уила веднага добави:
— Не й се сърди. Ние само си приказвахме. — Поколеба се за момент. — Ти обади ли се на майка й?
Куори не отговори и продължи напред.
Уила трябваше да подтичва, за да не изостава.
— Как е дъщеря ти?
Куори спря.
— Защо са всичките тези въпроси, момиче? — попита той навъсено.
— А защо не?
— Това е още един проклет въпрос. Отговори на моя!
— Нямам какво друго да правя — отвърна тя простичко. — Сама съм през повечето време. Прочетох всички книги, които ми донесе. Даян не говори много, когато сме заедно. Повечето време плаче и ме прегръща. Мъчно ми е за нашите и сега виждам слънцето за пръв път, след като се опитах да избягам. Гледам да издържа. По-хубаво ли щеше да ти е, ако пищях и се мятах, и плачех непрекъснато? Мога и така, ако искаш…
Куори тръгна отново. Тя го последва.
— Всъщност имам две дъщери. Много по-големи от теб. Възрастни.
— Питах за онази, която вече не чете. Как е тя?
— Не е много добре.
— Мога ли да задам още въпроси? Или ще се ядосаш?
Куори спря, вдигна камък от земята и го хвърли на двайсетина метра.
— Добре, задавай.
— Много ли е болна?
— Знаеш ли какво е кома?
— Да.
— Е, това е болестта й. В кома е от повече от тринайсет години. Повече, отколкото ти си живяла.
— Съжалявам.
— И аз съжалявам.
— Какво стана с нея?
— Някой я нарани.
— Защо го е направил?
— Добър въпрос. Оказва се, че за някои хора е все едно кого нараняват.
— А хванаха ли го?
— Не.
— Как се казва дъщеря ти?
— Типи.
— Можеш ли да ми кажеш твоето име?
— Сам.
— Знам, че не можеш да ми кажеш фамилното си име, Сам.
— Куори. Казвам се Сам Куори.
Уила го погледна стъписана.
— Какво има? — попита той.
— Ти ми каза цялото си име — отвърна Уила с треперещ глас.
— Е, и? Ти ме попита.
— Да, ако обаче знам цялото ти име, мога да го кажа на полицията. Но само ако смяташ да ни пуснеш. Това означава, че няма да ни пуснеш.
Тя каза последното почти шепнешком.
— Защо не помислиш още веднъж? Има и друг отговор. Ти си умна. Открий го.
Уила го изгледа странно. Най-накрая каза:
— Сигурно ми каза името си, защото ти е все едно дали ще го кажа на полицията, или не.
— Дявол да го вземе, очаквам много скоро доста хора да научат името ми.
— Защо така?
— Просто ще стане. Като говорим за имена, при мен живее чернокожо момче. Казва се Гейбриъл. Почти на твоята възраст. И е умен колкото теб. Много добро момче.
— Мога ли да се запозная с него? — попита тя бързо.
— В момента не. Той не знае нищо за случилото се и не искам да знае. От теб обаче искам да кажеш на всички, че той и майка му Рут Ан не знаят какво се случва тук. Нищо. Ще го направиш ли заради мен, Уила?
— Да, разбира се.
— Благодаря. Защото е важно.
— Той син ли ти е? — Уила погледна назад към Даръл.
— Защо питаш?
— Има същите очи.
Куори погледна Даръл.
— Да, той ми е син.
— Да не би да сте се били с него? Чух някакъв шум в рудника. И лицето му е подуто. И твоята уста.
Куори докосна устната си.
— Хората понякога не се разбират помежду си. Аз обаче още го обичам. Както обичам и Типи.