— Ти си много необикновен похитител, мистър Куори — отбеляза тя.
— Наричай ме „мистър Сам“, както ме нарича Гейбриъл.
— Още много ли ще продължи? Имам предвид това тук.
Куори си пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и го издиша.
— Не, няма да е много дълго.
— Мисля, че съжаляваш, задето е трябвало да постъпиш така.
— В някои отношения съжалявам, а в други — не. Нямах друг избор обаче.
— Трябва ли вече да се връщаме, мистър Сам?
— Не, още не. Но скоро.
Седнаха на земята, за да се порадват на слънчевата топлина.
Когато се прибраха по-късно, Куори остави Даян и Уила известно време задно в стаята на Даян.
— Защо си толкова мила с него? — попита Даян веднага щом Куори заключи вратата и се отдалечи.
— Има нещо странно в него.
— Разбира се, че има. Той е психопат.
— Не, не мисля. А се държа добре с него, защото искам той да покаже добрата си страна.
— Ако има такава. Боже, бих изпушила една цигара.
— Цигарите могат да те убият.
— Предпочитам да умра от собствената си ръка. — Посочи вратата. — Не от неговата! — изкрещя тя.
— Сега вече ме плашиш. — Уила леко се отдръпна.
Даян се поуспокои и седна на масата.
— Съжалявам, Уила. Съжалявам. Подложени сме на голям стрес. Мъчно ти е за близките ти, на мен ми е мъчно за моите.
— Нали ми каза, че нямаш свое семейство? Защо така?
Даян я изгледа странно.
— Исках да се омъжа и да имам деца, но не се получи.
— Още си млада.
— На трийсет и две съм.
— Имаш много време. Не е късно да си имаш семейство.
— А кой казва, че още искам да имам семейство?
Уила замълча, а Даян започна нервно да потрива длани, забила поглед в масата.
— Никога няма да излезем оттук, знаеш го, нали? — каза Даян.
— Мисля, че ще излезем, ако нещата станат според плана на мистър Сам.
Даян скочи.
— Престани да го наричаш така! Все едно е нечий грижовен дядо, а не откачалка!
— Добре — каза Уила боязливо. — Добре, ще престана.
Даян седна отново на стола си.
— Мъчно ли ти е за майка ти? — попита тя тихо.
Уила кимна.
— Мъчно ми е за всички, дори и за малкия ми брат.
— Той каза ли ти, че всичко в семейството ти е наред?
— Да. Той… — Уила млъкна и я погледна изпитателно. — Защо питаш? Да не би да ти е казал нещо?
Даян я погледна изненадано.
— Не. Искам да кажа, че не сме говорили за това. Той и аз… Нищо не знам.
Уила стана и впери очи в лицето на жената. Усети, че тя я лъже.
— Споделил е нещо с теб — каза тя с укор.
— Не, не е.
— Добре ли са всички у дома? Добре ли са?
— Уила, не знам. Аз… той… Слушай, не можеш да вярваш на нищо, което той казва.
— Значи наистина ти е казал нещо! Какво?
— Уила, не мога.
— Кажи ми! Кажи ми!
Спусна се към Даян и започна да я удря.
Пред килията отекнаха стъпки. В ключалката се превъртя ключ. Вратата се отвори рязко. Куори изтича до двете и вдигна Уила във въздуха. Тя се обърна към него и го удари по лицето.
— Кажи ми, че вкъщи всички са добре! Кажи ми! — продължаваше да крещи тя, сега вече на Куори.
Куори хвърли убийствен поглед на Даян и тя се сви край стената.
— Уила… престани!
Тя обаче продължаваше да го удря с юмруци по разранената устна. Не можеше да я накара да спре.
— Даръл! — изрева Куори.
Синът му се втурна вътре със спринцовка в ръка. Свали капачето от иглата и я заби в ръката на Уила. След две секунди тялото й се отпусна в ръцете на Куори. Той я подаде на сина си.
— Занеси я в стаята й.
Когато остана насаме с Даян, Куори попита:
— Какво й каза, по дяволите?
— Нищо. Кълна се. Питаше за семейството си.
— Каза ли й, че си й майка?
— Не, никога не бих направила такова нещо.
— Какво тогава се случи?
— Виж какво, убил си майка й.
— Не, не съм.
— Каза ми, че е мъртва. Така ли е?
Куори погледна към вратата, после пак към нея.
— Беше нещастен случай.
— Сигурна съм — каза тя саркастично.
— Каза ли й, че майка й е мъртва? — попита той. Гневът му нарастваше.