— Какво е това, по дяволите?
— Очевидно някой се е свързал с нея по време на вечерята.
— Защо необозначен самолет?
— Вероятно не искат никой да узнае къде отиват. Най-малко журналистите.
— Охраната вероятно е полудяла, защото не са имали възможност да изпратят авангард.
— Точно така. Мъчат се да сглобят каквото могат, но като не знаят къде отиват?
— Не му каза какво открихме.
— Има предостатъчно други грижи, а и това тук може да се окаже балон. Ако обаче открием нещо, свързано с президента, ще го уведомим веднага.
— Шон, изгаси фаровете! — прошепна Мишел нервно.
— Какво има?
— Някой току-що излезе от къщата. — Тя посочи напред. — Спри тук и да се приближим пеша.
Слязоха от джипа и се промъкнаха до тъмната къща. Мишел вдигна ръка. Явно беше видяла нещо, което той не бе видял. Беше установил, че зрението й е свръхчовешко.
— Къде? — попита той шепнешком.
— Там, на верандата.
Той се вгледа нататък и видя малък силует — явно на дете, седнало на стъпалата.
— Мисля, че е Гейбриъл — прошепна Мишел в ухото му. — Момчето, което са разпитвали военните полицаи. Според доклада тогава е бил на девет. Сега трябва да е на десет или единайсет.
Докато чакаха, за да видят дали някой няма да отиде при детето, здрачът започна да се разсейва все по-бързо. Някъде изкукурига петел.
— Отдавна не бях чувал този звук — призна Шон.
— Трябва да направим нещо — каза Мишел. — На разсъмване ще загубим прикритието си, а може и да види джипа.
— Тръгни вляво, аз ще мина отдясно.
Разделиха се. След минута се доближиха крадешком до къщата от двете страни на малката фигура — наистина беше момче.
Момчето плачеше. Плачеше толкова отчаяно, че дори не забеляза Мишел, която застана до него. Когато обаче тя докосна рамото му, то едва не скочи от верандата. Шон беше застанал от другата му страна и успя да го хване за ръката, преди да избяга.
— Кои сте вие? — попита Гейбриъл и ги заоглежда с обезумели, плувнали в сълзи очи.
— Ти ли си Гейбриъл? — попита Мишел и сложи длан на рамото на момчето.
— Откъде знаете името ми?
— Няма да ти направим нищо лошо — каза Шон. — Тук сме, защото търсим момиче на име Уила.
— Полицаи ли сте?
— Защо мислиш, че може да сме полицаи? — попита Мишел и леко стисна рамото на момчето.
Гейбриъл подсмръкна, после се наведе и се загледа в босите си крака.
— Не знам.
— Знаеш ли къде е Уила?
— Не познавам момиче на име Уила.
— Не те попитахме това — каза Шон. — Попитахме те знаеш ли къде е.
— Не, не знам.
— Но знаеш за нея? — добави Мишел.
Гейбриъл я погледна. Изглеждаше нещастен.
— Не съм направил нищо лошо! Нито майка ми!
— Никой не е казал такова нещо. Къде е майка ти? — попита Мишел.
— Спи.
— Друг някой има ли в къщата?
— Май мистър Сам го няма.
— Сам Куори ли? — попита Шон.
— Познавате ли го?
— Чувал съм за него. Защо мислиш, че го няма?
— Няма го пикапа — отговори момчето.
— А защо плачеше, когато дойдохме?
— Ами… ей така.
— Трябва да има някаква причина — подкани го Мишел внимателно.
— Ти винаги ли имаш причина, когато плачеш? — попита Гейбриъл.
— Да.
— Аз пък не. Понякога си плача.
— Значи Сам го няма, майка ти спи. Има ли някой друг вътре?
Гейбриъл понечи да отговори нещо, но млъкна.
— Наистина е важно да знаем кой е тук — настоя Шон.
— Полицаи ли сте, или не?
Мишел извади служебните им карти и му ги показа.
— Работим с ФБР и Сикрет Сървис по отвличането на Уила Дътън. Тук някъде има ли индианец от племето коасати на име Юджин?
— Не, но има един на име Фред.
— В къщата ли е?
— Не. Той живее в каравана ей нататък — отвърна Гейбриъл и посочи на запад.
— Е, кой друг е у дома?
— Типи, но вече я няма.
— Типи?
— Дъщерята на мистър Сам. Той я докара у дома от болницата.