Дан довърши питието си на една глътка.
— От Сикрет Сървис са много разстроени.
Джейн го изгледа, сякаш щеше да се изсмее.
— И аз съм много разстроена. И независимо от развръзката те ще продължат да имат работа. Не мога обаче да кажа същото за теб.
— За нас — напомни той.
— Малко самоконтрол щеше да е достатъчно.
— Беше като болест. Знаеш го. Честно казано, изненадан съм, че нищо не излезе наяве по-рано.
— Изненадан? Наистина ли? След като през цялото време бях зад теб, за да чистя боклуците? Изненадан?
— Не исках да прозвучи така.
— А как би искал да прозвучи?
— Джейн, сега не е моментът да се караме. Трябва да сме заедно. Ако искаме да оцелеем.
— И да преживеем други моменти, по-подходящи, за да се караме.
— Добре — каза той хладно, — щом така искаш…
— Иска ми се да не съм в този самолет и да не отивам там, закъдето сме се запътили.
— Как ти се стори онзи мъж по телефона?
— Решителен. Изпълнен с гняв и омраза. Можеш ли да го обвиниш?
— Смяташ ли, че е бил честен? Искам да кажа, онова, което иска, е такава дреболия в сравнение с…
— Предпочиташ да убие Уила ли? — попита тя мрачно.
— Нямах предвид това. Не слагай в устата ми думи, които не съм казвал.
Чукането на вратата прекъсна спора им.
Беше Лари Фостер, шефът на охраната.
— Сър, екипажът преценява, че ще кацнем в Хънтсвил след около час и половина. За щастие, току-що там са открили нова писта, която може да приеме самолет от този клас.
— Добре, чудесно.
Президентът се обърна, за да си налее ново питие.
— После ще трябва да отидем на друго място.
Кокс престана да пуска ледени кубчета в чашата и го погледна.
— Получихте координатите, нали?
— Да, сър. Получихме ги.
— Е, има ли проблем тогава?
— Мога ли да бъда откровен, сър?
Кокс погледна съпругата си и после пак се обърна към Фостър.
— Слушам — каза той навъсено.
— Цялото пътуване е проблем. Нямам представа къде отиваме и какво ни очаква там. Не разполагам с достатъчно хора, нямам и една четвърт от нормалното оборудване и въоръжение. Препоръчвам ви да се върнем във Вашингтон.
— Невъзможно е — възрази Кокс и отпи от чашата си. — Искаш ли питие?
— Сър, настоятелно ви препоръчвам да не продължаваме.
— Президентът съм аз. Просто искам да направя едно непредвидено пътуване. Не е кой знае какво.
Фостър се прокашля. Юмруците му се свиваха и отпускаха. Полагаше всички усилия да не личи колко трудно му е да се сдържа, но не му се удаваше особено.
— Другият проблем е, че нямаме автоколона, сър. А мястото, до което трябва да стигнем, е на сто и трийсет километра от летището на Хънтсвил.
— Трябва да стигнем дотам — настоя Кокс. — Точно след четири часа и седем минути.
— Пред нас пуснах два транспортни самолета с хеликоптери на борда. Ще отнеме малко време да ги разтоварят и подготвят за полет.
— Знаеш инструкциите. Не можем да пропуснем крайния срок.
— Сър, ако поне ми кажете защо е всичко това… Знам, че директорът е говорил с вас и че поддържа моята позиция, но…
Кокс вдигна пръст към него.
— Директорът е директор, защото аз съм го направил такъв. Утре мога да го сменя. И ще го направя, ако продължава да ме занимава с глупости. Искам да правиш точно онова, което ти кажа. Аз съм главнокомандващият. Ако не искаш, мога да наредя на армията да поеме нещата в свои ръце. Военните поне няма да оспорват правомощията ми.
Фостър се изпъна като струна.
— Господин президент, според федералния закон ние осигуряваме безопасността ви. — Той погледна към Джейн. — И на двама ви. Това, което става в момента, е безпрецедентно и потенциално много опасно. Нямахме възможност да проверим мястото, на което отиваме. Нямаме анализи, нямаме оценки на риска…
— Лари, слушай — прекъсна го спокойно Кокс. — Знам, че е объркано. И аз не искам да го правя. — Посочи жена си, с чашата. — И тя не иска. Обаче сме тук.
— Има ли нещо общо с племенницата ви? — попита Лари Джейн Кокс. — Ако е така, мисля, че най-малкото би трябвало да информираме ФБР къде отиваме.
— Не можем да го направим.
— Но…
Кокс сложи ръка на рамото му.