— Убеден съм, че ще можеш да ни защитиш, Лари. Ще имаш максимално възможното време да провериш ситуацията. Не съм глупак. Не бих се заел с нещо, което може да ми струва живота, а още по-малко живота на съпругата ми. Всичко ще бъде наред.
Фостър поклати глава.
— Добре, сър, но ако нещата излязат от контрол, ще се намеся. Имам право, сър. Дават ми го федералните закони.
— Да се надяваме да не се стига дотам.
След като Фостър излезе, Джейн попита:
— Ами ако Лари не те остави да направиш каквото трябва?
— Няма да стане, Джейн.
— Защо?
— Все още съм президент. А и късметът още не ми е изневерил.
Джейн извърна лице.
— Не бъди толкова сигурен — каза тя.
Той я изгледа ядосано над чашата си.
— На чия страна си в края на краищата?
— Мислих за това цяла нощ. И още не съм стигнала до някакво решение.
Джейн излезе.
Президентът седна зад бюрото. Молеше се да издържи и този път.
77
— Ти ли си Рут Ан? — попита Мишел и премести поглед от оръжието на жената.
— Откъде знаеш името ми?
— Мамо, те работят за правителството. Дошли са за мистър Сам.
— Ти да мълчиш за мистър Сам, момче!
— Рут Ан — намеси се Шон, — не искаме да пострада никой, но смятаме, че мистър Сам е отвлякъл едно малко момиче на име Уила Дътън.
— Не, не е! — Пръстът й се присви около спусъка.
— Мамо! Нали видя името й долу в онази стая! И снимката. Видяхме я и по телевизията.
— Тихо, Гейбриъл! Няма да повтарям!
— Животът на едно малко момиче е изложен на опасност — обади се Мишел. — Момиче на възраст горе-долу колкото Гейбриъл.
— Мистър Сам не причинява зло никому. Не е такъв.
— Мис Типи я няма, мамо — обади се Гейбриъл.
Рут Ан зяпна.
— Какво?
— Не е в стаята си. Мистър Сам я откара.
— Къде я откара?
— Не знам.
— Рут Ан, ако ни позволиш да огледаме къщата и не открием нищо нередно, ще си тръгнем — каза Шон. — Искаме само да намерим Уила и да я върнем на семейството й.
— Това да не е момиченцето, дето убиха майка му? — попита Рут Ан и леко отпусна пушката.
— Същото.
— И какво общо има с тази работа мистър Сам? Кажете ми!
— Може да няма нищо общо. Ако е така, няма да пострада. Просто е. И ако си сигурна, че няма нищо общо, значи спокойно можеш да ни пуснеш да огледаме — каза Мишел.
— Мамо, моля те, пусни ги!
— Защо толкова се палиш, момче, за тази работа?
— Защото така трябва, мамо. Мистър Сам щеше да ти каже същото.
Рут Ан се вгледа в сина си за момент, после свали пушката и отстъпи.
Шон и Мишел влязоха в къщата и се озърнаха.
— Все едно да се върнеш в миналото — промърмори Шон.
Мишел се обърна към жената, която ги следваше.
— Рут Ан — каза тя, — искам да оставиш пушката на пода и да се отдалечиш от нея. Веднага.
Ръката й посегна към пистолета.
— Остави пушката, мамо! — подкани я Гейбриъл със сълзи в очите.
Рут Ан остави пушката, Мишел я грабна и извади патроните.
— Гейбриъл — попита Шон, — къде е онази стая, за която спомена?
Спуснаха се надолу до масивната врата.
— Нямам ключове. Мистър Сам ги държи.
— Отстъпете назад — нареди им Мишел.
Подчиниха се. Тя се прицели и пусна по един куршум от двете страни на бравата. После прибра пистолета, направи крачка назад, подскочи и стовари страхотен ритник до бравата. Вратата се отвори с трясък и Гейбриъл зяпна Мишел с ококорени очи. После погледна Шон. Шон сви рамене и се усмихна.
— Винаги е обичала да се изфука — отбеляза той.
Влязоха и Гейбриъл включи осветлението. Шон и Мишел видяха какво има по стените и зяпнаха от изненада. Снимки, каталожни картички, бележки по черните дъски, кабарчета, конци, които свързваха всичко това.
— Гейбриъл? Рут Ан? Знаете ли какво означават тези неща? — попита Шон.
— Не, сър — отвърна Рут Ан.
— А кой го е направил?
— Мистър Сам — отговори Гейбриъл. — Една нощ слязох тук, когато него го нямаше. Тогава видях и снимката на онова момиче. Ето там.
Посочи едно място на стената. След миг Шон и Мишел гледаха снимката на Уила.
Шон плъзна поглед по стените и го закова на едно място.