Провери дали всичко при Даръл е наред и после отиде в стаята на Уила. Когато влезе, видя нея и Даян, свити край масата. Беше решил този последен ден двете да са заедно. Затвори вратата зад себе си и двете вдигнаха очи.
Куори се облегна на стената и запали цигара.
— Какво става? — попита Уила с треперещ глас. Беше съвсем различна, откакто разбра, че нещо може да се е случило с близките й.
— Почти свърши — отговори Куори. — Поне така се надявам.
— Надяваш се? — повтори Даян. Лицето й беше навъсено, гласът й звучеше уморено.
— Да, надявам се — отвърна Куори. — И се моля.
— А какво ще стане, ако надеждите ти не се оправдаят? — попита Уила.
— Да, кажи ни, мистър Сам — подкани го Даян хладно. — Какво ще стане тогава?
Той не й обърна внимание, а погледна към Уила.
— Доведох болната си дъщеря у дома.
— Защо?
Той сви рамене.
— Време беше. Сбогувах се и така нататък. Всичко е наред.
— Сбогува се? — попита уплашено Уила.
— Ами… както и да се развият нещата тук, с мен е свършено. Край. Вече няма да виждам никого.
— Ще се самоубиеш ли? — попита Даян с нотка на надежда в гласа.
Куори се усмихна.
— Не можеш да убиеш мъртвец.
Даян извърна лице, но Уила попита:
— А кой ще се грижи за дъщеря ти, ако ти няма да можеш?
Даян пак го погледна с любопитство. Беше очевидно, че дори не се бе замислила за това.
Куори сви рамене.
— За нея ще е добре.
— Но…
Той отиде до вратата.
— Вие, двете… дръжте се още малко.
И излезе.
Даян се приближи.
— Няма да свърши добре, Уила.
Уила гледаше втренчено към вратата.
— Уила? Чуваш ли ме?
Момичето очевидно не я чуваше. Просто гледаше вратата.
Самолетът не беше на мястото си и сега Мишел настъпваше газта като бясна. Гейбриъл седеше до нея на предната седалка и й казваше накъде да кара, а Шон беше отзад и оглеждаше небето, за да открие хеликоптера с президента и първата дама, които трябваше да отговарят за много неща.
— Тук наляво — каза Гейбриъл.
Мишел сви рязко и запрати Шон в другия край на седалката.
— Ако умрем, преди да стигнем, няма да е много ефективно — отбеляза Шон и си сложи предпазния колан, след като се изправи с усилие.
— Още колко остава, Гейбриъл? — попита Мишел.
— Около час — отвърна той. — Мистър Сам може да стигне там със самолета за по-малко. Аз не съм се качвал на самолет, а ти?
Мишел се взираше в пътя напред. При всеки прав участък настъпваше педала докрай, но с навлизането им в хълмистия терен правите участъци почти изчезнаха.
— Да, летяла съм със самолет. — Завъртя глава назад към Шон. — А той е бил в самолета на президента.
Гейбриъл се обърна и го погледна със страхопочитание.
— Познаваш президента!
Шон кимна.
— И той си обува гащите както мен и теб. Разликата е, че когато той си обуе неговите, може да натисне едно копче и да взриви света.
Мишел го изгледа, сякаш го питаше „какви ги дрънкаш“, после каза:
— Ако искаш да се качиш на самолет някой ден, Гейбриъл, можем да го уредим.
— Страхотно! На следващия разклон вдясно.
— Какъв разклон!? — възкликна Шон и джипът друсна толкова силно, че едва не разкопча предпазния му колан. — Последните десет километра сякаш се движим в минно поле!
Свиха вдясно, пътят стана стръмен и се наложи Мишел да включи двойното предаване.
— Разкажи ни за рудника, Гейбриъл — каза Мишел.
— Какво да ви разкажа?
— Един вход ли има или повече?
— Аз знам само един. Отпред има затревена писта. Мистър Сам я направи. Понякога идвах с него с пикапа му, за да косим тревата.
— Продължавай — окуражи го Мишел. — Колкото повече знаем, толкова по-добре ще сме подготвени.
Разказа им за галериите и стаите, които Куори беше направил вътре.
— Защо е всичко това? — попита Шон.
— Каза, че ако наближи краят на света, всички ще отидем да се скрием там. Има храна, вода, фенери, такива неща.
— И оръжия — добави Мишел.
— И оръжия — съгласи се Гейбриъл. — Сигурно има много.
Шон извади своя пистолет и двата резервни пълнителя, които винаги носеше със себе си.