— Мислиш ли, че е била в течение?
— Трудно е да се каже. Не се съмнявам, че са имали някакви планове. Човек не слага името на колежка за парола на компютъра си. Дали обаче тя е знаела за всичко това и дали Тък наистина е замесен… — Шон сви рамене.
Мишел го изгледа объркано.
— Не мислех, че участието на Тък е под съмнение. Ако не е бил замесен, значи всичко останало е удивително съвпадение, не смяташ ли?
— Нали проверихме разплащателната му сметка? Няма движение на пари, което да не е обяснено. Мислиш ли, че онези са го направили безплатно?
— Може да има и друга банкова сметка. Той работи с държавни поръчки. Само не ми казвай, че хората като него нямат резервен фонд за подкупи.
— Решението му да се върне по-рано явно е взето спонтанно. Проверих в авиокомпанията. Променил е резервацията си за полета в последната секунда.
— Нали вече го обсъдихме… Замислил се е и е преценил, че да е там е по-малко подозрително, отколкото ако не е.
Шон погледна през прозореца.
— Мисля, че си губим времето. Надявам се следите под ноктите на Пам да дадат съвпадение в някоя от базите данни.
— Чакай малко — каза Мишел възбудено. — Ами ако откупът всъщност е плащане за убийството? Така Тък няма да остави финансова следа и ФБР няма да има за какво да се хване!
— Значи онези типове са били готови да рискуват всичко? Знаеш, че бизнесът с отвличанията не върви. Плащането на откуп винаги е проблематично. Предаването на парите, на ръка или дори по банков път, винаги оставя следа. Тъкмо получаваш парите, и ФБР чука на вратата ти. — Шон пое дъх. — Освен това още нямаме представа защо са взели кръв от Пам Дътън.
— Тогава как да действаме с Тък?
— Ще го разпитваме още, но без да разбере, че го подозираме.
— Приятелчето му Хилал може да свърши тази работа. Искам да кажа, да предупреди Тък.
— Не мисля. Основната му грижа е да не се провали с контракта. И няма да иска да затъне в блатото заедно с Тък, ако Тък е виновен. Мисля, че ще се държи на разстояние.
— Добре. Друг въпрос. Ако Пам не е биологичната майка на Уила, коя е тя?
— Това може да е без значение.
— По-рано ти каза обаче, че според теб Уила е осиновеното дете. В такъв случай този факт сигурно има някакво отношение към отвличането.
— Уила е на дванайсет. Ако отвличането й е заради осиновяването, значи онзи е чакал доста време, преди да реши да действа.
— Чувал ли си ги някога да говорят, че Уила е осиновено дете?
— Не, никога. Винаги съм смятал, че и трите деца са техни.
— Добре. Ами Джейн Кокс?
— Какво Джейн Кокс?
— Тя знае за подозренията ни. Какво ще стане, ако предупреди брат си?
Преди Шон да успее да отговори, телефонът на Мишел иззвъня.
— Да?
— О, здрасти, Бил… Аз… Какво!? — Мишел пребледня. — О, боже! Кога? Как?
След това замълча и слуша близо минута, като дишаше все по-учестено. — Добре, добре. Качвам се на следващия полет.
Прекъсна линията.
— Какво има, Мишел?
— Майка ми е починала.
21
Твърдите колела на малкия самолет се удариха в затревената пръст на импровизираната писта, машината намали скоростта и продължи да рулира до края й. Сам Куори умело обърна чесната и спря. Скочи на земята и сложи раницата на гърба си. После блокира колелата, изкачи се по склона и отвори вратата на стария рудник. Тръгна по коридора, осветен от фенерчето му и мъждивата светлина на лампите по тавана.
След няколко минути се срещна с Карлос и Даръл.
— Погрижихте ли се за Кърт? — попита той мрачно.
Даръл сведе поглед, но Карлос отговори:
— Погребахме го в южната шахта. Казахме молитва и така нататък. С уважение.
— Добре. — Сам Куори погледна сина си. — Извлече ли си поука, момче?
Даръл кимна вдървено.
— Да не губя контрол.
Тонът му не подсказваше, че изобщо е научил каквото и да било. Куори явно не пропусна тази подробност.
Удари младежа по гърба и после силните му пръсти се забиха в кожата му.
— Всеки път, когато решиш да превъртиш, ще си спомняш за цената, която плати Кърт. Помисли добре. Защото, нека ти кажа, лесно можех да оставя Кърт да живее. И той заедно с Карлос да чете „Отче наш“ над твоята дупка в калта. Чу ли ме добре?
— Чух те, тате. Чух те.