Те?!
— Шон! — изкрещя тя. — Шон!
— Вътре съм!
Изтича нагоре по стълбите, отвори с ритник каквото беше останало от входната врата и връхлетя във всекидневната с насочен пистолет.
Шон беше коленичил на пода, надвесен над жената, която лежеше по гръб, а ръцете и краката й бяха разперени, като че ли беше замръзнала в началото парашутен скок. Очите й бяха отворени, но неподвижни и безизразни, защото беше мъртва. Червената коса докосваше раменете й. Не беше трудно да се разбере какво я е убило. Гърлото й беше прерязано.
— Коя е тя? — попита Мишел.
— Пам Дътън. Тази, с която трябваше да се срещнем.
Мишел забеляза надписа върху голите ръце на жената.
— Какво е това?
— Не съм сигурен. Някакви букви. — Приближи се. — Прилича на черен маркер.
— Има ли още някой в къщата?
— Да проверим.
— Не бива да пипаме нищо на местопрестъплението заради ченгетата — каза тя.
— Не бива и да оставим някой да умре, ако може да бъде спасен — възрази той.
Бяха нужни само няколко минути. На горния етаж имаше четири спални, по две от всяка страна на коридора, диагонално разположени. В първата намериха малко момиче. Беше в безсъзнание, но без видими наранявания. Дишането беше равномерно, имаше силен пулс.
— Колийн Дътън — каза Шон.
— Упоена ли е? — Мишел се вгледа в детето.
Шон повдигна единия клепач и видя разширената зеница.
— Така изглежда.
Във втората спалня лежеше момче в същото състояние като момичето.
— Джон Дътън — каза Шон, докато проверяваше пулса и зениците. — И той е упоен.
В третата стая нямаше никого. Четвъртата беше най-голяма. И не беше празна.
Мъжът лежеше на пода. Беше с панталони и тениска, бос. Едната страна на лицето му беше отекла и лошо насинена.
— Това е Тък Дътън, съпругът на Пам — обясни Шон и провери пулса му. — В безсъзнание е, но диша. Изглежда, са го ударили сериозно.
— Наистина трябва да повикаме ченгетата. — Мишел грабна слушалката от телефона на нощното шкафче. — Не работи. Сигурно са прекъснали линиите отвън.
— Звънни от мобилния.
— Изпуснах го, когато се опитаха да ме сгазят с пикапа.
— Кой се опита да те сгази?
— Едни момчета с картечни пистолети. Не видя ли никого, когато влезе?
Шон поклати глава.
— Чух стрелба, после влязох през задния вход. Чух още някакъв силен звук.
— Чул си как разбиват вратата на гаража. Май само аз съм се забавлявала тази вечер.
— Пам е мъртва. Тък е в безсъзнание. Джон и Колийн са дрогирани.
— Каза ми, че имали три деца.
— Така е. Изглежда, Уила я няма. Празната стая беше нейната.
— Била е в пикапа? Отвличане?
— Не съм сигурен. Ти какво видя?
— Тойота тундра, двойна кабина, тъмносиня. Не видях номера, защото полагах усилия да остана жива. Шофьор и стрелец. Мъже. На предното стъкло има поне една дупка от куршум.
— Ще ги разпознаеш ли, ако ги видиш?
— Не, но единият беше със специална бронежилетка, може би военна. Устоя без проблем на куршума от моя „Зиг Зауер“. И беше с черна маска, което прави разпознаването проблематично.
— Нямаше ли в пикапа дванайсетгодишно момиченце?
— Не видях. Може и то да е било упоено.
Шон извади мобилния си телефон, позвъни на 911 и предаде информацията. Прибра го и се огледа.
— Какво е това?
Мишел прекоси стаята и провери един сак, който се показваше наполовина от шкафа.
— Сак с дрехи, полуотворен. — Приклекна. — Има етикет. Полет 567 на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“, с днешна дата. Извади книжна салфетка и улови с нея ципа на сака, за да го отвори още няколко сантиметра. — Мъжки дрехи. Трябва да са на Тък.
Шон погледна надолу към босите крака и фланелката на проснатия мъж.
— Вероятно се е прибрал, може би се е обадил на Пам и се е качил тук, да остави багажа си. Тогава… бам!
— Нещо ме тормози. Тази тойота тундра, която изскочи от гаража. Или е на Дътън, или лошите са вкарали своята кола вътре.