Докато наблюдаваше творението на живота си, му мина през ум, че то представлява определена комбинация от време, място и възможности, нещо като карта със съкровище, която го е отвела там, където би трябвало да стигне. Която го е накарала да направи каквото е трябвало. И каквото трябваше да продължи да прави и в бъдеще. В близкото бъдеще.
В средата на стаята имаше стари очукани шкафове за папки, в които беше събрал проучванията, помогнали му да запълни празнините по стените. Беше пътувал много, беше говорил с много хора и беше изписал стотици страници, които държеше в шкафовете — макар че истинските плодове на проучванията му бяха по стените.
Погледът му се спря в единия край на „мозайката“, където всичко беше започнало, и постепенно стигна до другия край, където всичко беше обобщено. От единия до другия край точките най-накрая бяха свързани. Някои сигурно биха сметнали, че стаята е убежище на маниак. Куори би се съгласил с това. За него обаче тя съдържаше и единствения път към най-трудно постижимата цел на света.
Не само истина, но и справедливост. Те не бяха непременно взаимно изключващи се, но Куори беше установил, че е ужасно трудно да се съчетаят. Никога не се беше провалял в нищо, което беше решавал да постигне. И все пак умът му често се рееше над възможността да се провали именно в това.
Отиде в далечния ъгъл, където имаше малко пространство, отделено с дървена преграда, и погледна металните контейнери, сложени там заедно с тръби, измервателни прибори и маркучи. На дървен тезгях имаше и остатъци от оловна изолация за проводници. Той потупа един контейнер и брачната му халка издрънча по метала.
Най-брилянтният му удар.
Заключи вратата, отиде в библиотеката, сложи си ръкавиците, мушна лист в пишещата машина и се зае да пише. Появяващите се на хартията думи не бяха нови за него и не криеха изненади. Те бяха в главата му отдавна. Привърши, сгъна страницата, извади от джоба си ключ, пусна го в предварително адресиран плик заедно с писмото, запечата плика и се качи на стария пикап. Този път пусна писмото в кутия на триста километра — в Кентъки.
Върна се в „Атли“ сутринта. Макар и да беше шофирал цяла нощ, не беше уморен. Сякаш с изпълнението на всяка следваща стъпка от плана енергията му се подновяваше. Закуси с Гейбриъл, Даръл и Карлос, после помогна на Рут Ан да измие чиниите в кухнята. След шест часа работа на полето заедно със сина си беше плувнал в пот. Смяташе, че писмото ще стигне до предназначението си през следващите ден — два. Питаше се каква ли ще е реакцията им. Паниката, която ще последва.
Мисълта го накара да се усмихне.
След вечеря яхна един от конете си и отиде до караваната на Фред. Скочи на земята, седна на бетонния блок отпред, който служеше за стол, и раздаде на приятелите си индианци цигари и кутии бира „Ред Бул“. После влязоха в караваната и изслуша няколко истории, които Фред разказа за младостта си в резервата в Оклахома заедно със сина на вожда Джеронимо, както той твърдеше.
— Там не бяха ли чероки? — попита Куори небрежно, докато гледаше как помиярът на Фред се ближе и се търкаля в прахоляка в опит да се отърве от бълхите. — Джеронимо не беше ли апачи?
Фред го погледна. Изражението на лицето му, изсечено сякаш с кремък, бе едновременно развеселено и сериозно.
— Мислиш ли, че хората, които са като теб, могат да различават хората като мен?
Другите индианци се засмяха. Куори също се ухили и поклати глава.
— Защо тогава дойде тук? Така и не ми стана ясно.
Фред разпери късите си ръце.
— Тази земя е на племето ми. Дойдох си у дома.
Куори нямаше намерение да му казва, че земята не е на индианците, а е американска, собственост на семейството му. Харесваше този индианец. Обичаше да му носи „Джим Бийм“ и цигари и да слуша историите му.
Вдигна усмихнат бирата си.
— За пристигането у дома!
— За пристигането у дома! — извикаха всички заедно.
След няколко минути влязоха вътре, за да се отърват от комарите и да вдигнат още няколко безсмислени тоста. Един от индианците включи телевизора, намести антената и образът се изчисти. Даваха новини. Докато отпиваше, Куори премести поглед върху екрана и скоро престана да чува брътвежите на Фред.