— Бях по-близка с баща ми, но дори и това с годините се промени.
— Защо?
— Не съм в настроение за психоанализа.
— Добре де. Само зададох въпрос.
— Кои бяха хората, които дойдоха непосредствено преди баща ми да се скрие в спалнята?
— Не ги ли познаваш?
— Не познавам приятелите на нашите.
— Аз поразпитах. Били са приятели на майка ти. Играели са голф, карти, пазарували са заедно. Занимавали са се и с благотворителност.
— И нищо нередно? Останах с впечатлението, че баща ми дори не иска да ги види.
— Нищо особено. Сториха ми се искрено опечалени от смъртта на майка ти.
Чуха вратата да се отваря и се обърнаха.
Франк Максуел мина покрай тях и излезе навън, преди да успеят дори да станат от канапето.
Мишел стигна до входната врата навреме, за да види как баща й се качва на колата си и подкарва доста по-бързо, отколкото би трябвало.
— Какво беше това, по дяволите? — попита Шон, когато застана до нея на прага.
Мишел само поклати глава. Погледна коридора, който водеше към спалнята, и каза:
— Ела.
Първото, което Мишел забеляза, когато влязоха в спалнята, беше, че сватбената снимка не е на мястото си.
Погледът на Шон се насочи към кошчето за боклук в ъгъла. Протегна ръка и извади снимката от него.
— Защо я е изхвърлил в кошчето?
— Имам много лошо предчувствие.
Шон погледна снимката.
— Майка ти е мъртва. В деня на погребението й той хвърля сватбената им снимка в кошчето за боклук. Какво би го накарало да постъпи така?
— Мислиш ли, че Пам Дътън е изхвърлила сватбената си снимка в кошчето?
— Защото Тък й е изневерявал ли? Смяташ, че майка ти… — Шон не можеше да довърши мисълта си в нейно присъствие.
— Аз… просто не знам.
— Сигурна ли си, че искаш да тръгнеш по този път?
— Искам да стигна до истината. По всеки възможен път.
— Обикновено има издайнически признаци — добави той. — Освен изхвърляне на сватбената снимка на боклука.
Мишел вече отваряше чекмеджетата на бюрото, а Шон се насочи към шкафа. След няколко минути Мишел извади някакво доста секси бельо, все още с етикетите от магазина, а Шон откри три нови на вид костюма и островърхи ботуши.
Спогледаха се, но очевидната мисъл остана недоизказана.
Прибраха всичко обратно и Мишел го отведе в малък кабинет до трапезарията. В единия ъгъл имаше бюро. Мишел започна да рови в чекмеджетата. След малко откри чекова книжка и я подаде на Шон.
— Майка ми се занимаваше със сметките.
Докато Шон преглеждаше чековете, Мишел се зае методично с извлеченията по кредитната карта. След няколко минути вдигна очи.
— Наскоро по интернет са преведени стотици долари на четири магазина за мъжко облекло. Не видях подобни покупки в спалнята.
Шон вдигна чековата книжка.
— Тук има вноска за местен голф турнир. Баща ти играеше ли голф?
— Не, но майка ми играеше. Не е нещо необичайно.
Шон извади листче, което беше намерил в бюрото.
— Това е част от формуляра за участие в този турнир. Таксата е петдесет долара на човек, а чекът е за сто долара.
— Значи е платено за двама.
— Мишел, тук пише, че турнирът е за двойки.
Мишел дръпна листчето от ръката му и го разгледа, после го остави.
Шон я погледна смутено.
— Не мислиш ли, че баща ти би открил всичко това много лесно? Ние го открихме за по-малко от десет минути.
— Майка ми не е полагала усилия да го крие. Може да й е било все едно. Може на него да му е било все едно.
— Баща ти не прави впечатление на човек, който кротко би приел да го мамят.
— Не познаваш баща ми, Шон. — Мишел погледна ръцете си. — А може би и аз не го познавам.
— Какво става тук?
Двамата вдигнаха глави. Бил Максуел ги гледаше от упор. Видя чековата книжка и извлеченията по кредитната карта.
— Какво правиш, Мишел?
— Преглеждам сметките. Знам, че мама се грижеше за тях, и не искам татко да обърка нещо.
Мушна нещата в чекмеджето и каза:
— Татко излезе.
— Къде отиде?
— Не знам. Не ми е искал разрешение.
Погледна бирата в ръката му и каза:
— Това ли смятате да правите отсега нататък? Да пиете бира и да говорите празни приказки?