— Оплеска работите тук, Боже. Не трябваше да го правиш. Знам дивотиите за неведомите ти пътища. И че всяко нещо си имало цел. Глупости! Ти сгреши. Не си безгрешен. Не трябваше да оставяш малкото ми момиче само. Никога няма да ти простя и пет пари не давам дали ти ще ми простиш за това, което трябва да направя.
Той говореше на пресекулки, забързано. После млъкна.
Искаше му се да заплаче ако не за друго, поне за да намалее напрежението в ума му. В душата му. Само че не се получаваше. Душата му, изглежда, беше пресъхнала като пръстта.
Когато двамата се върнаха и се качиха в пикапа, Куори запрати през прозореца незапалената си цигара и подкара. Мълчаха през целия път до „Атли“.
Куори веднага отиде в библиотеката, седна зад бюрото, подсили се с глътка отлежало уиски, после запали огъня, сложи вътре ръжена, докато се нажежи, нави ръкав и опря метала в голата си ръка за втори път, като остави белег, перпендикулярен на първия в единия му край. След десет секунди ръженът падна на килима и прогори още една дупка, а Куори се отпусна на стола.
Задъхан, вперил поглед в опушения таван, свидетел на огньове и дим в продължение на столетия преди него, Куори започна да говори. Звучеше като безсмислица, освен за самия него. За него беше ясно като кристал. Най-напред каза на хората, че съжалява. Назоваваше имена, гласът му се повишаваше и снишаваше през странни интервали. Отпи още една глътка уиски и този път задържа гърлото на бутилката до устните си по-дълго.
Продължи да говори, изливаше цялата си душа и сърце. Във въздуха се носеха прегърнати Камерон и Типи. Виждаше ги толкова ясно, че му се искаше да се издигне до тях да ги прегърне. Искаше тримата да отлетят на по-добро място от жалката дупка, в която се намираше в момента.
Понякога се питаше какво, по дяволите, прави. Един малък, необразован човек срещу целия свят. Нечувана, фантастична глупост. Но той беше всичко това. И вече не можеше да спре. И не толкова защото беше стигнал твърде далеч, за да се откаже. По-скоро нямаше къде другаде да отиде.
Когато затвори очи и отново ги отвори, жена му и дъщеря му ги нямаше. Огънят гаснеше. Беше сложил малко дърва — колкото да се нажежи ръженът. Погледна пак ръката си и пресичащите се линии. Херкулес беше извършил своите подвизи. Ишмаел беше преживял страданията заради белия кит. Исус беше носил кръста и товара на хорските съдби върху плещите си.
Сам Куори също трябваше да носи своя кръст. Това сега несъмнено беше кръстът му. Не само заради намалелите земи на плантацията. Или разпадащата се къща, която никога вече нямаше да види добри времена. Не само заради покойната съпруга и погубената дъщеря, заради глуповатия син и отчуждената друга дъщеря. Нито заради историята на фамилията Куори, която в толкова много отношения беше греховна, че да е срам и позор за всеки нормален потомък.
Сам Куори вече не беше мъжът, който бе някога. Не можеше сам да познае себе си. И не само заради белезите по ръката, а заради адските белези от огън в душата му. Беше излъгал Гейбриъл. Не че не вярваше в Бог. Страхуваше се от него. С цялата си душа и сърце. Защото заради деянията си на тази земя нямаше да може да се събере с обичната си жена и с красивата си дъщеря, когато му дойдеше времето. Цената на справедливостта беше вечната раздяла. Тъкмо заради това слушаше отново и отново последните думи на жена си. Заради това ходеше при Типи толкова често.
Погледна тавана и промълви съвсем тихо, едва доловимо от припукването на огъня:
— Вечността е завинаги.
Гейбриъл хукна. Беше пред вратата, защото искаше да вземе друга книга, и беше чул доста повече, отколкото му се искаше. Далеч повече, отколкото това малко момче, колкото и да беше умно, можеше да разбере.
Винаги беше гледал мистър Сам със страхопочитание. Никой никога не се беше отнасял с него по-добре, отколкото сегашният глава на клана Куори. И въпреки всичко това, Гейбриъл стигна до стаята си тичешком, заключи се вътре и се мушна под завивките. И не можа да заспи цяла нощ. Като че ли стенанията на Сам Куори бяха проникнали във всеки квадратен сантиметър от „Атли“. Като че ли нямаше място без тях, място, на което да си в безопасност.
41
Дона Ротуел не смяташе, че Сали Максуел е имала връзка с някого, и им го каза. Седяха в обширната й всекидневна.
— Смятам, че е позор за паметта на майка ти дори да си го помисли човек — каза тя строго и хвърли укорителен поглед на Мишел.