— Но някой я е убил — изтъкна Шон.
— Непрекъснато стават убийства. Грабеж? Обир?
— Не е откраднато нищо.
Дона махна с ръка пренебрежително.
— Значи са се изплашили и са побягнали.
— Миналия път, когато говорихме, беше ужасена, че наоколо може да се разхожда убиец, а сега като че ли го приемаш спокойно — отбеляза Мишел с изпълнен със съмнение тон.
— Нашият район е спокоен, но престъпления стават навсякъде. Наистина се страхувам, ала това не значи, че не съм реалист. Имам добра алармена система. С мен живеят две прислужнички. Имам и Дъг.
— Дъг?
— Постоянният ми приятел. Мисля обаче, че не си честна към майка си, като я обвиняваш в подобно нещо. Особено когато не може да се защити.
Шон сложи ръка на рамото на Мишел, защото усети, че може да скочи от стола си и да се нахвърли на жената, а това едва ли би било честен двубой. В този момент в стаята влезе мъж с пликче с гевреци.
Беше висок около един и осемдесет и много здрав на вид. Имаше сребриста грива на телевизионен водещ и силен слънчев загар. Хубав мъж на шейсет и няколко.
— Моят постоянен приятел. Споменах го преди, Дъг Рейгън — каза гордо Дона. — Преуспяващ основател на фирма за информационни технологии. Продаде я преди четири години и сега живее луксозно. С мен.
— Ами това е американската мечта — каза Мишел с нотка на отвращение.
Дъг се ръкува с тях.
— Много съжалявам за Сали — добави той. — Беше чудесна жена. Много добра приятелка на Дона.
— Благодаря — отговори Мишел.
Дъг се обърна към Дона и улови ръката й.
— Ще ни липсва усмивката й, нали?
Дона стисна салфетката в ръката си и кимна.
— Мишел смята, че Сали може да е имала връзка.
— Какво? — учуди се Дъг. — Абсурд!
— Дали наистина можете да сте сигурни? — попита Шон.
Дъг отвори уста, после я затвори.
— Какво? Аз… — Погледна постоянната си приятелка — Дона би трябвало да знае по-добре от мен. Аз познавах Сали, но не така добре като нея. Все пак ние сме малко градче. Все някой щеше да разбере, ако е имало такова нещо.
— Ние също се опитваме да разберем — отвърна Мишел. — За това обаче е нужно хората да ни казват истината.
— Аз говоря истината — тросна се Дона. — Доколкото ми е известно, майка ти не е имала връзка с никой мъж. И, както каза Дъг, ние сме малко градче.
— Майка ми е платила за участие в голф турнир за двойки. Баща ми не играе голф.
— О, за бога! — изпъшка Дона. — Тя играеше с Дъг.
Мишел и Шон погледнаха Дъг, който похапваше от геврека си.
— Дона, ти ме помоли, помниш ли? Защото тя нямаше с кого да играе.
— Да, така е.
— А защо той не играе с теб? Ти също играеш голф, нали? — попита Мишел.
— Защото турнирът беше състезателен и макар и с благотворителна цел, играта ми далеч не е така добра, че да ме допуснат да участвам. Майка ти беше чудесен играч. Както и Дъг.
— Това е май всичко, което правя напоследък — усмихна се той. — Удрям малката топка и прекарвам времето си с Дона — добави бързо.
— Неразделни сме! — възкликна Дона.
— Звучи като нещо, към което всеки трябва да се стреми, когато се пенсионира — каза Мишел и се намръщи.
— Виж, ако си дошла тук, за да ни обиждаш… — започна Дона, но Шон я прекъсна:
— Моментът, съвсем разбираемо, е напрегнат за всички. Благодарим за отделеното време. Мисля, че трябва да тръгваме.
Преди Мишел да успее да възрази, Шон я хвана за лакътя и я поведе към вратата.
След малко си дадоха сметка, че Дъг ги е последвал.
— Наистина съжалявам за майка ти. Харесвах я много. Всички я харесваха.
— Е, най-малко един човек не я е харесвал — каза Мишел троснато.
— Е… да… разбира се.
Застанаха неловко на верандата пред вратата до колоните в коринтски стил, които подпираха горния етаж.
На Мишел й напомняха някакъв скъп кафез.
— Може би искаше да ни кажеш нещо? — попита Шон.
— Неловко е — каза Дъг.
— Така е — съгласи се Мишел. Шон я погледна.
— Не познавах баща ти, но Сали понякога говореше за него с Дона и с мен.
— Сега се каниш да ми кажеш, че майка ми не е била щастлива с него и е мислела да го напусне.
— Не, не… нищо подобно. Мисля, че майка ти беше щастлива с баща ти. Аз… как да кажа…