— Просто го кажи, Дъг!
— Не мисля, че баща ти беше особено щастлив със Сали. Като че ли се бяха отчуждили. Това бяха нейни думи.
Лицето на Мишел помръкна.
Дъг се вгледа в нея.
— И ти ли го мислеше?
— Няма никакво значение какво мисля аз. Има значение кой е убил майка ми.
— Не ни е казвала, че някой я безпокои или дебне. Живееше много нормално. Приятели, голф, градинарство. Не знам наоколо да има психопати на свобода.
— Това е проблемът с психопатите, Дъг, особено с най-откачените. Изобщо не можеш да разбереш, че са такива, докато не забият нож в сърцето ти — отбеляза Мишел.
Постоянният приятел Дъг се сбогува набързо и се върна в къщата. Чуха ключалката да изщраква.
Докато отиваха към джипа, Мишел попита:
— Мислиш ли, че е бил опит за грабеж, който се е провалил?
— Възможно е.
Качиха се в джипа.
— Искаш ли да хапнем? — попита Мишел. — Знам едно място.
След десет минути вече седяха в малък ресторант и си бяха дали поръчката.
— Добре — започна Шон, — ченгетата са обработили района на гаража и не са открили следи. Спускащата се гаражна врата е била затворена, а вратата към страничния двор е била заключена. Убиецът обаче може да я е затворил, когато е излязъл. Бравата е най-обикновена.
— Значи всеки би могъл да влезе, да я причака, да я убие и да излезе. Било е сухо. Няма никакви следи от стъпки.
— От страната на гаража има ограда. Още една възможност за прикриване.
— Според съдебния лекар смъртта е настъпила между осем и девет — каза Мишел. — Човек би си помислил, че все някой би трябвало да е видял нещо. Или да е чул вика на майка ми, когато е била нападната.
Шон я погледна замислено.
— Шумът от партито обаче би заглушил всякакви звуци — поклати глава той и добави: — Предполагам, че всички са били разпитани. Имам предвид присъствалите на партито.
— Предполагам. — Тя го погледна въпросително. — Защо? Какво си мислиш?
— Мисля, че ако исках да убия някого в района, щях да намеря начин да ме поканят на това парти и да се измъкна незабелязано, да приключа и после пак да се върна незабелязано.
— И аз си го помислих — каза тя, — в такъв случай обаче е трябвало да знае, че майка ми смята да излиза и че по това време ще е в гаража.
— Не непременно. Влязъл е през страничната врата и е смятал да влезе в къщата, но тогава се е появила майка ти и му го е спестила.
— Твърде рисковано е, Шон. Баща ми си е бил у дома. Той е бивше ченге и у дома винаги има пистолет. Градчето е малко, както каза Дона, и хората знаят тези неща.
Шон се облегна и се замисли. Донесоха поръчката им и двамата започнаха да се хранят мълчаливо.
— Мога ли да те помоля за една услуга? — попита Мишел, когато тръгваха.
— Винаги можеш да помолиш — усмихна се той.
Следващите й думи обаче заличиха усмивката от лицето му.
— Когато бях малка, живеехме на около два часа път оттук, в южна посока. Фермерски район на Тенеси. Искам да отида там. Трябва да се върна там веднага.
42
Излязоха от главното шосе и гумите на джипа заораха в чакъла на селския път. Шофираше Шон и следваше указанията на Мишел.
— Кога си била тук за последен път? — попита я той.
Тя гледаше право напред. Единствената друга светлина, освен фаровете на джипа беше сърпът на луната.
— Когато бях малка.
Той я погледна с изненада.
— Как тогава си спомняш пътя дотук? На карта ли го видя?
— Не… Просто си спомням. Нямам представа защо и как.
Шон й хвърли поглед и сбърчи чело. На лицето на Мишел се изписа странна смесица от чувства. Долови очакване и нетърпение. Долови и страх. Последното не беше типично за нея.
Спряха на тъмна уличка в квартал, който е бил нов преди около шейсет години. Къщите се разпадаха, предните веранди стояха килнати и хлътнали, дворовете бяха обрасли в бурени, полуизсъхнали дръвчета и храсти.
— Това място помни и по-добри времена — каза тя.
— Така изглежда — кимна Шон замислено. — Коя е?
Мишел посочи напред.
— Онази. Старата фермерска къща. На улицата няма друга такава. Останалите са строени върху земя на фермата.
Шон спря джипа отпред.
— Няма вид на обитавана къща — обяви той.