45
Куори спря пикапа пред караваната на Фред и натисна клаксона. Фред излезе. В едната си ръка държеше цигара, купена от магазина, а в другата — книжен плик. На главата си беше сложил стара сламена шапка с петна от пот. Беше с кадифено яке, избелели дънки и ботуши, напукани от дъжд и слънце. Бялата му коса беше пусната до раменете и изглеждаше блестяща и чиста.
Куори се показа през прозореца.
— Взе ли си документ за самоличност?
Фред се качи в пикапа, взе портфейла си — всъщност това беше правоъгълно парче кожа, сгънато на две и притегнато с ластик — и извади оттам лична карта.
— Така белите хора слагат етикети на нас, истинските американци.
Куори се ухили.
— Имам новина за теб, приятел. Старият Чичо Сам не следи само теб. Следи всички нас. И истинските американци като теб, и тези като мен, които сме само наематели.
Фред извади от книжния плик бутилка бира.
— Дявол да го вземе, не можеш ли да изчакаш, докато свършим, и после да пиеш? — каза Куори. — Не ми се мисли на какво е заприличал горкият ти черен дроб.
— Майка ми живя до деветдесет и осем — отвърна Фред, отпи голяма глътка и прибра бутилката в плика.
— Така ли? Аз пък мога да ти гарантирам, че ти няма да доживееш до толкова. Освен това нямаш здравна застраховка. И аз нямам. Казват, че болницата трябвало да лекува всеки, но не казват кога. Бил съм в областната болница много пъти и съм лежал на пода в чакалнята с такава треска и кашлица, че мислех, че умирам. Най-накрая след два дни дойде някакъв младок с бяла престилка и поиска да си изплезя езика и да му кажа къде ме боли, както си лежах на пода и червата ми се скъсваха от разстройство. Тогава вече и бездруго бях прескочил трапа, ама ако ми бяха дали някакво хапче, щеше да мине по-леко…
— Никога не ходя в болница — каза Фред на своя език, после продължи да говори забързано.
Куори го прекъсна.
— Фред, Гейбриъл не е тук, така че не те разбирам, мой човек.
Фред повтори всичко на английски.
— Така. Щом си в Америка, говори английски. Само ти казвам да не ходиш в болницата, ако нямаш застраховка. Какъвто и език да им говориш, ще те прецакат.
Пикапът продължи да подскача по пътя. Фред посочи постройката в далечината — малката къща, която беше построил Куори.
— Добре си я направил — каза той. — Понякога те гледам как работиш.
— Благодаря.
— А за кого я построи?
— За един специален човек.
— Кой е той?
— Аз. Това ще ми е къщата за почивка.
Продължиха.
Куори извади от джоба си дебел плик и го даде на Фред. Фред го отвори и ръцете му леко затрепериха. Погледна стъписано към Куори, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.
— Хиляда долара.
— За какво? — попита Фред, закашля се и изплю храчката през прозореца.
— Задето се върна у дома — отговори му Куори и се ухили. — И за още нещо.
— Какво?
— Затова ти трябва личната карта.
— А за какво ми е? Не си ми казал.
— Ще бъдеш свидетел на нещо важно.
— Даваш ми много пари за едно свидетелстване — възрази Фред.
— Не искаш ли парите?
— Не съм казал такова нещо — отвърна Фред и бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.
Куори го сръга с лакът.
— Добре. Защото не съм скръндза.
След половин час стигнаха до малкото градче, а Фред все още беше забил поглед в плика, натъпкан с двайсетачки.
— Не си ги откраднал, нали?
— През живота си не съм крал нищо. — Той погледна Фред. — С изключение на хора. Сега съм откраднал едни хора, нали?
След миг Куори и Фред се разсмяха.
— Осребрих стари облигации на баща ми — обясни Куори.
Спря пред местна банка, намираща се в едноетажна тухлена сграда с двойна стъклена врата.
— Да вървим.
Куори тръгна към входа, а Фред го последва.
— Никога не съм бил в банка — каза Фред.
— Как така?
— Никога не съм имал пари.
— И аз. Само че пак ходя до банката.
— Защо?
— По дяволите, Фред, защото там са всичките пари.