— Ето го — каза Мишел.
Шон кимна. Арън Бетак влезе в залата и я огледа сантиметър по сантиметър, както би постъпил всеки агент, който някога е работил в службата, съвсем инстинктивно. Беше навик, който не се забравя. И не може да се изкорени.
— Как смяташ да постъпим? — попита Мишел.
— Не може да ни уволни, ако го попитаме.
— Така е, дали обаче няма да си навредим, ако се издадем, че знаем за срещите му с Пам?
— Ето големия въпрос. Хайде да се завъртим около него и да видим дали сам няма да предложи отговорите.
Изчакаха, докато Арън се отдели от една група и влезе в съседна стая.
— Ей, Арън — извика му Шон, след като с Мишел го последваха.
Бетак им кимна, но не каза нищо. Шон погледна чашата в ръката му.
— Днес не си на работа, така ли?
— Дойдох да изкажа съболезнованията си.
— Тъжен ден — отбеляза Мишел.
Бетак дрънна с бучките лед в чашата си, захапа бисквитка и кимна.
— Отвратителен ден от начало до край.
— Имаш предвид нещо друго, освен погребението? — попита Шон.
— Няма новини за момичето. Първата дама не е доволна.
— Но ФБР работи по случая на пълни обороти. Преди малко видях Уотърс. Няма вид на човек, който се отказва лесно.
Бетак се наведе напред.
— И най-добрият детектив на света трябва да има някаква следа.
— Така е.
— Значи няма новини от похитителите? — попита Мишел.
— Нищо след купичката и лъжицата.
— Странно — отбеляза Шон.
— Всичко около отвличането е странно. — Гласът на Бетак прозвуча особено.
— Но и всичко е отлично планирано. Ако с Мишел не се бяхме оказали в къщата неочаквано, щяхме да знаем още по-малко. Значи мислиш, че похитителите ще се обадят?
Бетак сви рамене.
— Нещата са такива, каквито са.
— Нещо за надписите по ръцете на Пам?
— Не съм чул нищо ново.
Шон погледна Мишел и каза:
— Спомням си първия път, когато видях Пам. Наистина беше страхотен човек. Невероятна майка. Ти познаваше ли я изобщо?
Подхвърли го небрежно, но се втренчи в Бетак изпитателно.
— Не съм имал удоволствието — отговори той невъзмутимо. — Дойдох да изкажа съболезнования на първата дама.
Шон погледна към вратата, където се мярна Джейн Кокс с няколко от сътрудниците си.
— Тя е страхотен човек.
— Вие двамата имате ли нещо ново по случая?
Мишел отговори първа:
— Ако имахме, вече щяхме да сме информирали Уотърс.
— Важното е да се намери Уила — добави Шон. — Не ни интересува кой ще си припише заслугите.
— Хубава философия — отбеляза Бетак и глътна остатъка от питието си. — И се среща рядко в този град.
— Това обаче означава всички да играят по тези правила и да казват всичко, което знаят — добави Мишел, вперила очи в Бетак.
Агентът забеляза изражението й, погледна Шон, после пак Мишел.
— Намекваш ли нещо?
— Тък Дътън те е видял с жена си, когато се е знаело, че е заминал извън града — сниши глас Шон.
— Греши.
— Описа те доста точно. И на погребението те разпозна.
— Много хора изглеждат като мен. И защо да се срещам с Пам Дътън?
— Надявах се ти да ни кажеш.
— Не мога, защото не се е случвало.
Шон се втренчи в него продължително, после каза:
— Добре, значи Тък греши.
— Точно така. Греши. Извинете ме.
И той се отдалечи.
Мишел се обърна към Шон.
— Колко време ще мине според теб, преди да се свърже с онзи, за когото работи?
— Не много.
— Значи просто да чакаме?
Шон се огледа, после видя Тък, който минаваше наблизо.
— Всъщност писна ми да чакам.
48
Уила прочете последната книга, сложи я на купчината върху останалите, седна на кушетката и се вторачи във вратата. Когато четеше, забравяше къде е. След като прелистеше последната страница, отново си даваше сметка, но не къде е, а по-скоро какво е.