— Частни детективи?
Киселата физиономия положи усилия това да прозвучи почти като „изнасилвачи на деца“. Върна им картите.
— И бивши агенти на Сикрет Сървис — допълни Мишел. — И двамата.
— Браво на вас — просъска Киселата физиономия и кимна към къщата. — Всъщност Сикрет Сървис може да го отнесе за станалото тук.
— Защо? — попита Шон. — Братята и сестрите ни първата дама не се охраняват, освен ако няма конкретна заплаха. Не е възможно да охраняват всички.
— Не разбираш ли? Зависи как ще се възприеме. Майката е убита, дъщерята е отвлечена. Написано във вестниците, няма да изглежда никак добре. Особено след днешното парти в Кемп Дейвид. Първото семейство се прибира невредимо у дома. Второто семейство е връхлетяно от цунами. Лошо заглавие.
— Какво парти в Кемп Дейвид? — попита Мишел.
— Аз задавам въпросите — тросна се агентът.
През следващия час Шон и Мишел описаха още веднъж с най-големи подробности какво са видели и какво са направили. Въпреки всички дразнещи черти на Киселата физиономия и двамата не можеха да не признаят, че като професионалист е много прецизен.
После отново ги върнаха в къщата, при трупа на Пам Дътън. Фотограф снимаше в крупен план пръските кръв, раната и остатъците под ноктите на Пам Дътън. Един техник записваше на лаптоп надписите върху ръцете на мъртвата.
— Знае ли някой какво означават тези надписи? — попита Мишел и ги посочи. — На чужд език ли са?
Един от техниците поклати глава.
— Не съм виждал такъв език.
— По-скоро е някакъв шифър — обади се Шон.
— Под ноктите има следи от съпротива — каза Мишел. — Изглежда, е успяла да одере извършителя.
— Не ни казваш нищо ново — изсумтя Киселата физиономия.
— Как са Тък и децата? — попита Шон.
— На път за болницата, за да ги свестят и да дадат показания.
— Ако се е наложило да го проснат, защото се е съпротивлявал, може и да е видял нещо — отбеляза единият от агентите.
— Аха. Ако е видял нещо обаче, защо не са постъпили с него както с жена му? Това е въпросът — каза Мишел. — Хлапетата са били упоени, може и да не са видели нищо, да оставят обаче очевидец?
Киселата физиономия не беше впечатлена.
— Ако се наложи да разговарям с вас пак… а сигурно ще се наложи… да смятам ли, че мога да ви открия на адресите, които ми дадохте?
— Да, няма проблем — кимна Шон.
— Добре — каза Киселата физиономия, събра екипа си и тръгнаха.
Шон я подкани:
— Да се махаме.
— Как? Надупчиха колата ти. Не видя ли?
Шон се вторачи в съсипания лексус, после се обърна рязко към Мишел.
— Не, не съм. Можеше да ми го кажеш по-рано.
— Да, имах толкова много време.
— Ще се обадя на пътна помощ, нещо против?
Докато чакаха да дойде сервизната кола, Мишел попита:
— Така ли ще оставим всичко това?
— Как?
Тя посочи къщата на Дътън.
— Така. Един от онези кретени се опита да ме убие. Не знам за теб, но аз го приемам лично. И Пам е искала да ни наеме. Мисля, че трябва да се заемем със случая и да го доведем до край. Дължим й го.
— Мишел, нямаме представа защо тя ми се обади и дали това изобщо има нещо общо със смъртта й.
— Ако няма, значи сме изправени пред майката на всички съвпадения.
— Така да е. Какво можем да направим според теб? ФБР и полицията вече действат. Не виждам много място за нас.
— Преди време подобно нещо не би те спряло — каза Мишел настойчиво.
— Сега е различно.
— Защо?
Той не отговори.
— Шон?
— Чух те.
— Какво му е по-различното?
— Различното е в хората, които са въвлечени.
— Кои хора? Дътънови ли?
— Не. Първата дама.
— Защо? Какво значение има тя в случая?
— Просто има, Мишел. Просто има значение.
— Говориш, като че ли я познаваш.
— Познавам я.
— Как така?
Той започна да крачи.
— Ами пътната помощ? — извика след него Мишел. Не получи отговор.
5
Сам Куори обичаше дома си или онова, което беше останало от него. Плантацията „Атли“ беше собственост на семейството му от двеста години. Някога земите се простирали с километри, обработвали ги стотици роби. Сега бяха останали осемдесет хектара, а реколтата прибираха работници от Мексико. Самата къща беше видяла и по-добри времена, но все още беше на мястото си и все още ставаше за живеене, ако човек не се притесняваше от течащия покрив, напуканите стени или мишките, които от време на време пробягваха по скърцащите дървени подове. Тези подове помнеха ботушите на генералите на Конфедерацията и дори на самия Джеферсън Дейвис, отбил се там за кратко малко преди поражението. Куори познаваше историята добре, но никога не се бе възторгвал от нея. Човек не избира семейството си или семейната си история.