Затворник.
Нямаше да види близките си отново. Беше сигурна.
Чу стъпките и замръзна. Беше едрият. Възрастният. Познаваше стъпките му. Вратата се отвори и след няколко секунди той се появи. Затвори вратата зад гърба си и застана до нея.
— Добре ли си, Уила?
После седна на масата и сложи ръце в скута си.
— Прочетох всички книги.
Той отвори раницата си, извади нова купчина и ги сложи на масата.
— Ето.
Тя ги погледна.
— Значи ще стоя тук още дълго?
— Не. Няма да е много дълго.
— И ще се върна при нашите?
Той извърна поглед.
— Хареса ли ти жената, която е тук?
Уила го гледаше от упор.
— Страхува се. И аз се страхувам.
— Всички се страхуваме по един или друг начин.
— Ти защо се страхуваш? Аз не мога да те нараня.
— Надявам се книгите да ти харесат.
— Има ли някоя, в която детето накрая умира? За да се приготвя за онова, което ме чака?
Той стана.
— Говориш, сякаш не си ти, Уила.
Тя също стана. Макар да беше две педи по-ниска, се държеше като равна с него.
— Не ме познаваш. Може да си научил разни неща за мен, но не ме познаваш. Нито пък семейството ми. Направи ли им нещо? Кажи ми! — настоя тя.
Куори зашари с очи, но избягваше погледа й.
— Ще те оставя да поспиш. Май имаш нужда от сън.
— Остави ме на мира! — извика тя силно и твърдо. — Не искам да те виждам повече!
Куори улови дръжката на вратата.
— Искаш ли да видиш онази жена пак?
— Защо?
— Ще има с кого да си поприказваш, Уила. Освен с мен. Разбирам защо не ме харесваш. Ако бях на твое място, и аз нямаше да се харесвам. Не ми допада това, което правя. Ако знаеше цялата истина, може би щеше да ме разбереш по-добре. Може би нямаше…
— Ще я видя — прекъсна го Уила ядосано и му обърна гръб.
— Добре — отвърна тихо Куори.
Следващите й думи го накараха да се вцепени.
— Това свързано ли е с дъщеря ти? Онази, която вече не може да чете?
Той се обърна бавно и се втренчи в нея.
— Защо каза това? — Гласът му прозвуча твърдо и гневно.
Уила го гледаше в очите.
— Защото и аз съм нечия дъщеря.
Така е, помисли си Куори. Просто не знаеш чия.
Излезе и заключи.
След няколко минути вратата се отвори пак.
Жената прекрачи прага, а Куори остана вън.
— Ще се върна след час — каза той.
Затвори вратата, а Даян Уол пристъпи плахо напред и седна на масата. Уила отиде при нея и засили леко светлината от фенера.
— Как си? — попита тя тихо.
— Толкова се страхувам, че понякога ми е трудно да дишам — отвърна Даян.
— И аз.
— Не се държиш като изплашена. Аз съм възрастна, а ти, изглежда, си много по-смела от мен.
— Той каза ли ти нещо? Мъжът?
— Не. Само ми каза да дойда с него. При теб.
— Ти искаше ли?
— Разбира се. Искам да кажа… чувствам се самотна в онази стая.
Погледна книгите. Уила проследи погледа й.
— Искаш ли някоя?
— Никога не съм си падала по четенето.
Малкото момиче взе няколко книги и ги бутна към нея.
— Значи сега е моментът да започнеш.
Даян докосна корицата на едната.
— Той е много странен похитител.
— Така е — съгласи се Уила. — Но въпреки всичко трябва да се страхуваме от него.
— Не мисля, че това може да е проблем.
— Почти се измъкнахме — възрази дръзко Уила. — За малко да успеем.
— Ти го направи. Не успяхме заради мен. Не съм героиня.
— Исках само да се прибера при нашите.
Даян протегна ръка и улови рамото на момичето.
— Уила, ти си много смела и трябва да продължаваш да си смела.
— Аз съм само на дванайсет! Все още съм дете! — проплака Уила.
— Знам, скъпа. Знам.
Даян премести стола си от другата страна на масата и прегърна Уила през раменете.
Уила се разрида и Даян я притисна към себе си. Прошепна й, че всичко ще бъде наред. Че близките й несъмнено са добре и че скоро ще ги види. Даян знаеше, че Уила няма да види майка си никога, защото онзи й беше казал, че е мъртва. Ала самата тя още не го беше съобщила на детето.
Нейното дете.