— От кладенец — отговори Уотърс. — Няма следи от хлор и други пречистващи вещества.
— Значи ли, че е от селски район?
— Възможно е, макар че и подпочвените води там имат допълнителни признаци. Преди да ме прехвърлят тук, живеех на такова място.
— И си ял на корем необработени животински мазнини и зеленчуци? — възкликна Шон.
— Да, много е възможно да е от селски район. Въпреки всичко територията е огромна и трудно ще я претърсим.
— Трите щата обаче не се връзват с коасатите — обади се Мишел. — Те са в Тексас и Луизиана.
— Коасатите обаче произхождат от Алабама — възрази Шон.
— Произхождат, но сега не живеят там.
— Ще можеш ли да провериш все пак версията за коасатите? — попита той Уотърс.
Уотърс кимна.
— Агентите ни там ще се заемат веднага. — Изгледа ги изпитателно и попита: — Това ли е всичко, което знаете?
Шон довърши питието си и стана.
— Това е всичко, което знаем и което си струва да се сподели.
Оставиха Уотърс с втората му бира и тръгнаха към джипа. Малко преди да стигнат, телефонът на Мишел звънна. Тя погледна дисплея.
— Кой е? — попита Шон.
— Непознат номер. Идентификаторът на входящите обаждания ми изписва някоя си Тами Фицджералд.
— Коя е тя?
— Не я познавам. — Тя прибра телефона и добави: — Не спомена пред нашия приятел от ФБР за писмото, което е получила Джейн Кокс.
— Не го споменах.
— А защо?
— Защото искам да се вразуми, преди да дам възможност на федералните да я обвинят във възпрепятстване на правосъдието. Това вероятно би се отразило и на предизборната кампания на президента, а него си го бива.
— Шегуваш ли се? На кого му пука как тази история ще се отрази политически на първото семейство? Ами ако коства живота на Уила? Нали основната ти грижа е да върнеш детето у дома? Или онова, което наговори на Уотърс в кафенето, са били празни приказки?
Шон спря и се обърна към нея.
— Мишел, правя най-доброто, което мога. Положението е адски комплицирано.
— Комплицирано е, ако ти го правиш такова. Аз обичам нещата да са прости. Ще намеря Уила с цената на всичко. Това е.
Той понечи да каже нещо, но млъкна и се загледа над рамото й.
Мишел най-накрая се обърна, за да види какво има там.
По отсрещния тротоар крачеха двама мъже с военни униформи.
— По дяволите!
Мишел се обърна към него.
— Какво има?
— Ти каза, че онзи с автомата, който стреля по теб, е бил с военна бронежилетка, нали?
— Точно така.
— Да, точно така — повтори Шон.
53
Гейбриъл правеше всичко възможно да не издаде нито звук и се стараеше дори да не диша. Стискаше голямата връзка ключове в ръка и преди всяка следваща крачка се ослушваше в нощната тишина на „Атли“. Част от него се чудеше защо прави това. Друга част обаче знаеше много добре причината — от любопитство. Сам Куори често казваше, че любопитството е хубаво нещо и че да се чудиш кое кара света да се движи означава да си жив. Не мислеше, че мистър Сам би го сметнал за чак толкова хубаво нещо в момента, защото Гейбриъл се промъкваше към мазето посред нощ, за да види онова, което мистър Сам вероятно не би искал да види нито той, нито който и да било друг.
Мина покрай старата пещ, която в тъмното приличаше на желязно чудовище, готово с удоволствие да поглъща малки момчета. После видя стария сейф с протрити цифри и чертички на отключващия механизъм и бронзова дръжка, която трябва да се натисне надолу, за да се отвори. Гейбриъл никога не се беше опитвал да го отвори, макар че често мислеше за това като всяко търсещо приключения момче.
Продължи по коридора, като се стараеше да не вдишва дълбоко миризмата на влага и мухъл. Човек не би могъл да прекара дълго време в „Атли“, без да получи някаква алергия към мухъл. Въпреки всичко той продължи храбро напред.
Стигна до масивната врата и вдигна връзката ключове, за да прецени кой е подходящият. Така елиминира около три–четвърти, а останалите изпробва един по един. Третият влезе в старата ключалка и я превъртя.
Чу се силно щракане. Гейбриъл замръзна на място. Стори му се, че чува стъпки надолу по стълбата. Задържа дъха си близо минута, докато се увери, че не е събудил мистър Сам с промъкването си из къщата посред нощ. Прибра ключовете в джоба си и бутна вратата.