— Звънни от мобилния.
— Изпуснах го, когато се опитаха да ме сгазят с пикапа.
— Кой се опита да те сгази?
— Едни момчета с картечни пистолети. Не видя ли никого, когато влезе?
Шон поклати глава.
— Чух стрелба, после влязох през задния вход. Чух още някакъв силен звук.
— Чул си как разбиват вратата на гаража. Май само аз съм се забавлявала тази вечер.
— Пам е мъртва. Тък е в безсъзнание. Джон и Колийн са дрогирани.
— Каза ми, че имали три деца.
— Така е. Изглежда, Уила я няма. Празната стая беше нейната.
— Била е в пикапа? Отвличане?
— Не съм сигурен. Ти какво видя?
— Тойота тундра, двойна кабина, тъмносиня. Не видях номера, защото полагах усилия да остана жива. Шофьор и стрелец. Мъже. На предното стъкло има поне една дупка от куршум.
— Ще ги разпознаеш ли, ако ги видиш?
— Не, но единият беше със специална бронежилетка, може би военна. Устоя без проблем на куршума от моя „Зиг Зауер“. И беше с черна маска, което прави разпознаването проблематично.
— Нямаше ли в пикапа дванайсетгодишно момиченце?
— Не видях. Може и то да е било упоено.
Шон извади мобилния си телефон, позвъни на 911 и предаде информацията. Прибра го и се огледа.
— Какво е това?
Мишел прекоси стаята и провери един сак, който се показваше наполовина от шкафа.
— Сак с дрехи, полуотворен. — Приклекна. — Има етикет. Полет 567 на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“, с днешна дата. Извади книжна салфетка и улови с нея ципа на сака, за да го отвори още няколко сантиметра. — Мъжки дрехи. Трябва да са на Тък.
Шон погледна надолу към босите крака и фланелката на проснатия мъж.
— Вероятно се е прибрал, може би се е обадил на Пам и се е качил тук, да остави багажа си. Тогава… бам!
— Нещо ме тормози. Тази тойота тундра, която изскочи от гаража. Или е на Дътън, или лошите са вкарали своята кола вътре.
— Направили са го, за да не види никой, че качват в нея Уила.
— В пущинака? По това време? Оттук не можеш да видиш други къщи. Дори не съм сигурен дали има такива.
— А защо са взели Уила, а не някое от другите деца?
— И защо са убили майката и са оставили всички останали живи?
Шон безуспешно се опита да свести Тък.
— По-добре го остави. Може да има някакви вътрешни наранявания.
Върнаха се на долния етаж. Шон я поведе към кухнята и през нея към гаражите. Имаше три клетки за коли. В едната видяха мерцедес, нов модел, с четири врати. В другата имаше миниван крайслер. Третата беше празна.
Мишел посочи разбитата гаражна врата.
— Пикапът е бил тук. Знаеш ли дали Дътън са имали синя тундра?
— Не знам. По-вероятно обаче е да е била тяхна.
— Защото клетката е празна?
— Аха. Всички гаражи са пълни с всевъзможни боклуци, понякога дори и с коли. Щом има чиста клетка, значи е имало три коли, иначе третата клетка щеше да се използва за склад.
— Брей! Истински детектив!
Шон сложи длан върху предния капак на мерцедеса.
— Топъл е.
Мишел докосна една от гумите.
— Мокра е. Тази вечер валя. Сигурно Тък си е дошъл с него от летището.
Върнаха се във всекидневната и се втренчиха в трупа на Пам Дътън. Шон щракна ключа на осветлението с лакът, извади бележник и преписа буквите от ръката на жената.
Мишел приклекна и разгледа пръстите й.
— Под ноктите й, изглежда, има кръв и кожа. Може би се е защитавала.
— Забелязах. Дано открият нещо в масива с ДНК.
— А не трябва ли да има повече кръв? — попита Мишел.
Шон огледа трупа по-внимателно.
— Права си. Килимът би трябвало да е подгизнал. Струва ми се, че е срязана сънната й артерия. Кръвта й е изтекла доста бързо.
Мишел първа видя пластмасовото шишенце, което се показваше изпод лакътя на мъртвата жена.
— Дали е това, което си мисля?
Шон кимна.
— Празно шишенце. — Погледна партньорката си и попита: — Дали не са взели кръвта й със себе си?
3
В „Талбътс“ имаше разпродажба. Даян Уол беше излязла от работа в четири, за да се възползва от нея. Нова рокля, нови блузи, може би чифт панталони, шал. Наскоро й бяха повишили заплатата и беше крайно време да похарчи малко пари. Нямаше нищо лошо в това от време на време да поглезиш себе си. Паркира в гаража на мола и извървя около двеста метра до входа на магазина. Тръгна си два часа по-късно, след като пробва няколко костюма и купи две торби с дрехи в изпълнение на патриотичния дълг да стимулира западащата икономика.
Хвърли торбите с покупките на задната седалка и седна зад волана. Беше гладна и реши да вземе китайска храна за вкъщи, преди да се прибере. Едва мушнала ключа в стартера, усети малкото метално кръгче да опира в главата й. Някаква силна миризма я накара да забрави за пилето „Кун Пао“, само бяло месо, и яйчената супа. Миризмата беше смесица от оръжейно масло и цигари.
— Карай! — каза гласът тихо, но твърдо. — Или умираш.
Тя подкара.
След час предградията изчезнаха. Единствените видими неща бяха асфалтът с бяла маркировка, пълната луна и стената от дървета. Никаква друга кола. Никакъв друг човек. Даян Уол беше съвсем сама с чудовището, което и да бе то, седнало на задната седалка на хондата й.
Най-накрая той отново проговори.
— Свий тук.
Стомахът й се стана на топка и подгонените от страха сокове се качиха в гърлото й.
Колата заподскача по черен път, по който кара няколко минути. Гората наоколо сякаш я погълна.
— Спри.
Даян превключи скоростния лост на „паркинг“. Докато отдръпваше ръката си назад, с периферното зрение зърна чантата на седалката до нея. Мобилният й телефон беше там. Ако можеше да го измъкне. Или ключовете й. Имаше много. Можеше да ги забие в очите му, както беше виждала по телевизията. Само че беше толкова изплашена, че не беше в състояние да го направи. Цялото й тяло трепереше, като че ли страдаше от Паркинсон.
Пестеливото на думи чудовище нареди:
— Слизай.
Тя не помръдна. Гърлото й беше пресъхнало, но успя да каже:
— Ако искаш парите и колата ми, можеш да ги вземеш. Само не ме наранявай. Моля те!
Чудовището не се трогна.
— Слизай.
Притисна дулото на пистолета в тила й. Кичур коса се закачи за мерника и беше изтръгнат заедно с корените. По лицето на жената се затъркаляха сълзи, докато преценяваше последните няколко минути от живота си. Сякаш всичко я беше предупреждавало:
Оглеждай се. Бъди нащрек. Става само за секунди.
От „Талбътс“ до смъртта на някакъв пуст черен път.
Отвори вратата и започна да се измъква, стиснала дамската си чанта.
Изохка и я пусна, когато пръстите на чудовището, обвити в ръкавица, я сграбчиха за китката.
— Няма да ти трябва.
Тя затвори вратата зад себе си.
Надеждата й помръкна, когато онзи застана пред нея, до колата. Беше се надявала да се прехвърли на предната седалка и да отнеме хондата й, а не живота й.
Беше по-възрастен от нея, с въздълга бяла коса, която изглеждаше сплъстена и мръсна. Лицето му бе като изсечено от камък. Беше не само по-възрастен, но също така и по-едър, висок мъж, доста над сто килограма, с широки рамене и огромни, набраздени от вени ръце. Наведе се над дребничката Даян. Дори и да нямаше оръжие, тя не би имала никакъв шанс срещу него. Цевта беше насочена към главата й. Самият факт, че не носеше маска, я изпълваше с ужас. Виждаше лицето му.
Все му е едно. Не му пука дали ще разбера кой е. Ще ме убие. Ще ме изнасили и ще ме убие. И ще ме остави тук. Започна да хълца.
— Моля те, не прави това — каза Даян, когато той пристъпи напред. Тя се дръпна в очакване на нападението.
Изобщо не забеляза другия, който се приближи зад гърба й. Когато докосна рамото й, тя изпищя и се обърна. Този беше дребен и жилест, с ясно изразени латиноамерикански черти. Даян обаче не успя да види всичко това, защото мъжът вдигна флакон и гъст облак ситни капчици обля лицето й.