— Ще бъдеш свидетел на нещо важно.
— Даваш ми много пари за едно свидетелстване — възрази Фред.
— Не искаш ли парите?
— Не съм казал такова нещо — отвърна Фред и бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.
Куори го сръга с лакът.
— Добре. Защото не съм скръндза.
След половин час стигнаха до малкото градче, а Фред все още беше забил поглед в плика, натъпкан с двайсетачки.
— Не си ги откраднал, нали?
— През живота си не съм крал нищо. — Той погледна Фред. — С изключение на хора. Сега съм откраднал едни хора, нали?
След миг Куори и Фред се разсмяха.
— Осребрих стари облигации на баща ми — обясни Куори.
Спря пред местна банка, намираща се в едноетажна тухлена сграда с двойна стъклена врата.
— Да вървим.
Куори тръгна към входа, а Фред го последва.
— Никога не съм бил в банка — каза Фред.
— Как така?
— Никога не съм имал пари.
— И аз. Само че пак ходя до банката.
— Защо?
— По дяволите, Фред, защото там са всичките пари.
Куори дръпна настрана един познат служител и му каза какво иска. Извади документа.
— Довел съм и истински американски приятел за свидетел.
Набитият очилат банкер погледна навъсения Фред и се опита да се усмихне.
— Сигурен съм, че всичко е наред, Сам.
— И аз съм сигурен — обади се Фред и потупа джоба на якето си, където беше издутият плик с парите. Спогледаха се с Куори и се засмяха.
Служителят ги заведе в някакъв кабинет. Извика нотариуса на банката, доведоха и още един свидетел. Куори подписа завещанието си пред Фред, другия свидетел и нотариуса. После се подписаха и те. Нотариусът го оформи по официалния ред. Когато всичко беше готово, банкерът направи копие на завещанието. Куори сгъна оригинала и го прибра в джоба си.
— Пази го добре — предупреди го банкерът. — Копието не върши същата работа. Защо не наемеш банков сейф при нас?
— Не се тревожи — отвърна Куори. — Всеки, който се опита да влезе в къщата ми, остава без глава.
— Сигурен съм — каза банкерът малко нервно.
— И аз съм сигурен — увери го Куори.
Двамата с Фред се отбиха в един бар, за да пийнат, преди да тръгнат към дома.
— Значи сега мога да пия, а, Сам? — попита Фред и приближи халбата бира към устата си.
Куори надигна чаша с няколко пръста бърбън.
— Следобед е, нали? Опитвам се само да ти кажа, че трябва да имаш някакви разумни граници.
Върнаха се в „Атли“. Куори остави Фред при караваната.
Старият индианец спря по средата на стълбата и се обърна към Куори, който остана в пикапа.
— Благодаря за парите.
— Благодаря, че стана свидетел на завещанието ми.
— Да не би да очакваш да умреш скоро?
Куори се ухили.
— Ако беше така, щях да съм на Хавай и да плувам в океана или да ям калмари. Нямаше да се разхождам с раздрънкан пикал и да говоря с такива като теб, Фред.
— Между другото, не се казвам Фред.
— Знам. Аз реших да те наричам Фред. Как се казваш? Не видях картата ти добре и не видях как се подписа.
— Юджийн.
— Това индианско име ли е?
— Не, но майка ми ме е нарекла така.
— Защо?
— Защото беше бяла.
— И наистина ли доживя до деветдесет и осем?
— Не. Умря на петдесет. Много пиеше. Дори повече от мен.
— Мога ли пак да те наричам Фред?
— Да. Повече ми харесва от Юджийн.
— Кажи ми истината, Фред. Колко време ти остава да живееш?
— Около година, ако имам късмет.
— Съжалявам.
— И аз. Как разбра?
— През живота си съм виждал много смърт. Кашлицата ти. Ръцете ти са много студени, а кожата под загара е много бледа.
— Умен си.
— Знаеш, че един ден всички трябва да си отидем. Сега обаче ще можеш да се радваш на останалото ти време хиляда пъти по-добре, отколкото преди няколко часа. — Вдигна пръст към него и добави: — И недей да оставяш нищо за мен, Фред. Няма да ми трябва.
Куори потегли сред облак прахоляк.
Когато стигна „Атли“, започнаха да падат първите тежки капки дъжд.
Влезе и се запъти направо към кухнята, защото чу гласа на Рут Ан. Тя миеше някакви големи тенджери, когато ботушите на Куори изтропаха по пода на кухнята. Обърна се и му се усмихна.
— Гейбриъл те търсеше.
— Казах му, че отивам до града с Фред.
— Че защо ходи до града? — попита Рут Ан, без да спира работата си.
Куори седна, извади документа от джоба си и го разгъна.
— Исках да поговорим — каза той и вдигна листа. — Това тук е завещанието ми. Днес го подписах. Сега вече всичко е официално.
Рут Ан остави тенджерата, която миеше, и избърса ръцете си.
Челото й се сбърчи.
— Завещание? Нали не си болен, а?
— Не, поне доколкото знам. Само глупаците обаче чакат да се разболеят, за да направят завещанието си. Ела и го погледни.
Рут Ан пристъпи колебливо, после прекоси бързо кухнята и седна. Взе листа, извади от джоба си чифт очила, купени от дрогерията, и ги надяна.
— Не мога да чета много добре — каза тя смутено. — Повечето пъти Гейбриъл ми чете.
Куори посочи с пръст на едно място на листа.
— Адвокатски приказки са, но теб те интересува само това тук, Рут Ан.
Тя зачете посочения абзац, като движеше устни. После вдигна очи и каза:
— Мистър Сам, това не е правилно.
— Кое не е правилно? — попита той.
— Оставяш всичко на Гейбриъл и на мен?
— Точно така. Аз съм собственикът. Мога да дам имота на когото си поискам, по дяволите. Извини ме за израза.
— Но ти имаш семейство. Мистър Даръл, мис Типи… И другата ти дъщеря… Сузи.
— Надявам се ти да се погрижиш за Даръл, ако още е тук. И за Типи. А Сузи… Тя едва ли иска нещо от мен, защото не ми се е обаждала от четири години. А ти и Гейбриъл също сте от моето семейство. Значи искам да ви осигуря. Мога да го направя по този начин.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен.
Тя протегна ръка през масата и хвана неговата.
— Ти си добър човек, мистър Сам. Сигурно ще надживееш всички ни. Благодаря ти за всичко, което направи за мен и Гейбриъл. Ще се погрижа за всички. Както трябва. Както ти би го направил.
— Рут Ан, можеш да правиш с имота каквото си поискаш. Включително и да го продадеш, ако ти трябват пари.
Тя го погледна, ужасена от мисълта.
— Никога няма да продам това място, мистър Сам. То е нашият дом.
Край вратата се чу шум. Двамата се обърнаха и видяха Гейбриъл.
— Здрасти, Гейбриъл — поздрави Куори. — Тъкмо говорехме с майка ти за разни неща.
— Какви неща, мистър Сам? — Гейбриъл погледна майка си и видя сълзите. — Всичко наред ли е? — попита той бавно.
— Ела тук — кимна майка му. Той изтича при нея и тя го прегърна. Куори потупа Гейбриъл по главата, сгъна завещанието, прибра го в джоба си и излезе.
Трябваше да напише още едно писмо.
И трябваше да отиде при Типи.
А после до рудника.
Сега вече краят наближаваше.
46
За втори път през последните два дни Шон и Мишел слушаха свещеник да говори за скъпи покойници. Беше дъждовен, ветровит следобед, така че хората полагаха усилия да удържат черните си чадъри, докато погребваха Пам Дътън в гробището на десетина километра от къщата, в която беше убита. Децата седяха най-отпред, заедно с баща си, под една шатра. Главата на Тък беше превързана. Изглеждаше като човек, който е изпил няколко коктейла и шепа хапчета. Сестра му, първата дама, седеше до него и беше сложила покровителствено ръка на раменете му. Колийн Дътън беше сгушена в скута на Джейн. Джон се притискаше в баща си. До Джейн беше съпругът й, в черен костюм, невероятно достолепен.
Стена от агенти на Сикрет Сървис, от А-отбора, държеше мястото под обсада. Околните улици бяха проверени и затворени, като всеки капак на шахта по пътя на кортежа беше заварен, за да не се отваря. Самото гробище също беше затворено, освен за опечаленото семейство и поканените приятели. Армия от журналисти и телевизионни репортери чакаха до самия портал на гробището с надеждата да зърнат президента и скърбящата първа дама при излизането им.