Сега вече е в стихията си, помисли си Шон.
— Според мен — намеси се Бетак — трябва да преценяват специалистите. — Мисис Кокс, трябва да сте наясно какво правите. Трябва да им кажете какво е пишело в това писмо.
— Добре, ще ви кажа. Пишеше, че ще изпратят друго писмо до пощенска кутия. Беше даден адресът на кутията и имаше ключ за нея.
Шон, Мишел и Бетак се спогледаха.
Джейн го забеляза, защото каза:
— И пишеше, че ако до тази кутия дори само се приближи някой, който прилича на полицай или федерален агент, никога повече няма да видим Уила.
— Затова ли не каза на никого за писмото? — попита Тък.
— Разбира се. Наистина ли мислиш, че не ме интересува какво ще стане с нея? Та аз я обичам като свое дете!
Начинът, по който го каза, се стори на Шон малко странен.
— Кога пишеше да очакваш следващото писмо?
— Не пишеше кога. Пишеше, че трябва да проверявам редовно. Днес там нямаше нищо.
— Трябва да информираме ФБР — каза Бетак.
Шон и Мишел кимнаха в знак на съгласие, но Джейн поклати глава.
— Ако го направите, никога повече няма да видим Уила.
— Джейн, федералните се справят много добре с подобни ситуации.
— Да, досега се справиха прекрасно! Откриха всичко и няма никакви проблеми! Как да объркат нещата точно сега?
— Иронията едва ли е справедлива… — започна Мишел.
Джейн Кокс повиши глас.
— Какво разбираш ти от справедливост!
— Когато получите писмото, ще трябва да ни го покажете.
Джейн Кокс погледна Шон.
— Трябва?
— Извика ни да разследваме случая, Джейн. Вече успя да ни излъжеш и да скриеш жизненоважна информация, заради което загубихме време, каквото и бездруго нямаме. Да, трябва да покажеш писмото и на нас, и на ФБР веднага щом пристигне. Иначе излизаме от играта още сега.
— За бога, Джейн! — извика Тък. — Става дума за Уила! Трябва да им помогнеш!
— Ще помисля.
Тък се стъписа от репликата й, но Шон кимна и каза:
— Добре, Джейн, помисли, а после ни информирай за решението си.
Стана и кимна на Тък и Мишел да го последват.
— Тък, защо не останете тук с децата? — попита Джейн.
Той дори не я погледна.
— Не, благодаря.
Излезе от стаята. Шон и Мишел го последваха.
Бетак понечи да тръгне с тях, но Джейн го спря:
— Никога няма да забравя предателството ти, агент Бетак. Никога.
Той отвори уста, за да отговори, но размисли. Просто се обърна и излезе.
Докато излизаха от Белия дом, Шон дръпна Бетак настрана.
— Арън, още нещо.
— Имаш нужда от детективи на свободна практика ли? Защото виждам как скоро ще си търся работа.
— Наистина имам нужда от малко детективска работа от твоя страна.
— Тоест?
— Писмото, което е получила Джейн Кокс.
— Каза, че го е унищожила.
— Като вземем предвид, че почти всичко, което тя каза досега, е лъжа, има голяма вероятност да не го е унищожила.
— И искаш от мен да го намеря?
— Бих опитал сам, но си мисля, че някой ще види. Охраната тук е доста сериозна.
— Даваш ли си сметка какво искаш от мен?
— Да. Искам да помогнеш да намерим едно отвлечено малко момиче.
— Откога започна да използваш чувството за вина като инструмент в работата си?
— Би ли го направил, ако не го използвах?
Бетак се замисли за момент. После поклати глава и каза:
— Ще видя какво мога да направя.
След като оставиха Тък в Блеър Хаус, телефонът на Шон иззвъня. Той се обади, чу каквото му казаха, усмихна се и прекъсна връзката.
— Май най-после ще извадим късмет.
— Защо? Кой беше? — попита Мишел.
— Приятелят ми от университета. Изглежда, са разбрали какво означават надписите по ръцете на Пам.
51
— Проверихме всички възможни хипотези — каза приятелят на Шон, Фил Дженкинс, професор от Джорджтаунския университет. — Разбира се, не е онзи китайски диалект, както подозираше в началото. Буквите са други. Професорите обаче обичат такива предизвикателства, така че се обадих и на различни колеги. Със сигурност им беше по-интересно от оценяването на студентски работи.
— Не се съмнявам — каза Мишел, седнала на ъгъла на бюрото в претъпкания кабинет на Дженкинс. Би предпочела стол, но двата налични бяха отрупани с книги.
— И какво откри? — попита Шон нетърпеливо.
— Чувал ли си някога за мускоги?
— Не беше ли град в Уисконсин или Оклахома?
— Да, и градът се казва Мускоги. Това е индиански език или по-скоро група езици.
— Значи написаното е на този език? — попита Мишел.
— Самият език е коасати или повече известен като коушата. Но е от същата езикова група.
— И какво е написано? — попита Шон. — Можеш ли да ни го преведеш?
Дженкинс погледна лист, покрит с драскулки.
— Беше доста трудно да се разчете, защото липсваха ударения и други знаци. Например между chaffa и kan трябва да има две точки. И, разбира се, буквите не бяха разделени на думи, което още повече затруднява разчитането.
— Като че ли са искали да ни затруднят нарочно — отбеляза Шон.
— И са успели — отвърна Дженкинс. — И така, доколкото можем да сме сигурни, тук е написано Chaffakan, което означава „една“, Hatka, което означава „бяла“ и Tayyi, което означава „жена“.
— Една бяла жена? — повтори Шон.
— Една мъртва бяла жена — поправи го Мишел.
Дженкинс я погледна изненадано.
— Мъртва?
— Това е дълга история, Фил — каза Шон. — Какво можеш да ни кажеш за коасатите?
— Говорих с професор, който специализира в местните американски езици. Всъщност той разчете надписа. Племето коасати е било част от конфедерацията Крийк, която е била на територията на днешна Алабама. Когато обаче европейците започнали да прииждат и тъй като били нападани и от други племена, племената коасати и алибаму се преместили в Луизиана и след това в Тексас. Изглежда, днес в Алабама не живеят хора от тези племена. Основната част от тези, които все още използват езика и които наброяват няколкостотин души, живеят в Алън Париш, малко на север от Елтън, щата Луизиана. Има няколко и в Ливингстън, щата Тексас.
Мишел и Шон се спогледаха.
— Тексас и Луизиана. Не е лесно да се открие нещо на такава голяма площ — отбеляза тя.
— Ако обаче търсенето се ограничи само до градовете и до няколкостотин души… — обади се Шон.
— Да започнем с въпроса защо изобщо се написали думите по ръцете на Пам. Разчитането им наистина се оказа трудно, но не и невъзможно — предложи Мишел.
— Думите са били написани по ръцете на жена? — попита Дженкинс. — И споменахте, че е мъртва?
— Не просто мъртва, а убита — отвърна Мишел.
— Боже мой! — изпъшка професорът и пусна листа върху бюрото си.
— Всичко е наред, Фил. Не мисля, че онези типове ще продължат с езиковите демонстрации. Благодаря за помощта.
Когато излязоха от кабинета, Шон поклати глава.
— Защо всичко все повече ми прилича на тактика за отвличане на вниманието?
— И доста безсмислена, защото е била напълно излишна.
— Така е.
— Сега какво?
— Трябва да се свържем с Уотърс и да му кажем какво сме научили.
— На този кретен? Защо?
— Защото обещахме. Освен това трябва да открием Уила колкото е възможно по-бързо. Ще са ни нужни ресурсите на ФБР.
— Е, не се изненадвай, ако се окаже, че тези ресурси се използват срещу самите нас.
52
Шон се обади на Уотърс и се разбраха да се срещнат в кафене, недалеч от Хувър Билдинг, централата на ФБР.
— Не очаквах да се обадите — отбеляза Уотърс, когато седнаха на маса в дъното.
— Казах, че ще се обадим, ако научим нещо ново.
— Е, слушам.