— Е, аз й чета. През всички тези години й четях. Това е може би единственото нещо, което я поддържаше жива. Вдигна пръст към лекаря. — Пригответе я, защото момичето ми най-накрая ще се махне оттук.
Куори подписа планина от документи, с които освобождаваше от отговорност медицинското заведение, и най-накрая Типи напусна затвора си, докато слънцето все още грееше. Примижал от силната светлина, Куори гледаше как вкарват дъщеря му в линейката. После се качи на пикапа си, показа на заведението среден пръст и потегли пред линейката към „Атли“.
Когато стигнаха, всичко беше готово. Карлос и Даръл помогнаха на парамедиците от линейката да пренесат носилката, Рут Ан плачеше, а Гейбриъл гледаше процесията мълчаливо. Порасналата дъщеря се връщаше в същата стая, в която беше живяла като малка. Всичко в нея бе запазено както навремето. Куори и жена му не бяха променяли нищо, след като Типи се бе отправила към живота, който се оказа твърде кратък за нея. Колеж, после някаква маркетингова фирма в Атланта, после дишане през тръба в медицинското заведение, преди още да навърши трийсет.
Сега скъпото му момиче се връщаше у дома.
Линейката си отиде, след като една медицинска сестра от реанимацията се увери, че апаратурата, с която разполага Куори, действа и е свързана правилно. После Куори затвори вратата и седна до Типи.
— У дома си, малка моя. Татко те доведе у дома!
Взе ръката й и започна да сочи различни неща в стаята.
— Ето я синята лента, която получи, когато написа стихотворението. Там е роклята, която мама ти уши за абитуриентския бал. Колко красива беше с нея, Типи! Не ми се искаше да те пускам да излизаш! Не. Не ми се искаше момчетата да те видят с нея. Толкова хубава беше!
Посочи с ръката й една снимка върху малка библиотека.
На нея беше цялото семейство. Майката, бащата и трите деца, когато още бяха малки. Даръл беше по бебешки пухкав и много сладък. По средата беше Сузи с непокорно изражение както винаги. От другата й страна беше Типи с шапка от вестник, килната на една страна, с пуснати до раменете руси коси. На устните й играеше чудната й усмивка, а очите й грееха закачливо.
Нищо вече не можеше да разплаче Куори. Но всеки път, когато погледнеше тази снимка с Типи, със смешната шапка, с очи, готови да превземат света, без да знаят, без дори да подозират и за миг отчаянието, опустошителната загуба, която чакаше всички тях, сълзите просто потичаха от очите му като студени капки дъжд през есента.
Остави внимателно дланта й върху леглото, стана и погледна през прозореца. Момичето му си беше у дома. И той щеше да се радва на това, докато можеше. После щеше да напише следващото писмо.
Обърна се към Типи и се заслуша в механичния шум от машината, която караше дробовете й да се издигат и спускат и сърцето й да бие. После погледна пак към снимката и успя, като затвори и отвори очи, да премести Типи от снимката в леглото. В този въображаем свят дъщеря му просто си почиваше. И поне в мислите му щеше да се събуди, да стане, да прегърне баща си и да продължи живота си.
Куори се отпусна на един стол и пак затвори очи, за да постои още малко в онзи друг свят.
57
Телефонът на Мишел отново иззвъня. Вече от два дни чакаха да им се обади познатият на Шон от армията, но явно не беше лесна работа да се съберат данни от три щата за отсъстващи безпричинно войници.
— Кой е? — попита Шон, и се облегна на стола си зад бюрото.
— Същият непознат номер, който звъня и преди.
— Отговори. И бездруго се чудим какво да правим.
Мишел сви рамене и натисна бутона.
— Ало?
— Мишел Максуел?
— Да, кой се обажда?
— Аз съм Нанси Дръмонд. Оставили сте ми съобщение във връзка с майка ви. Бях нейна приятелка.
— Но кодът на телефонния ви номер не е от Нашвил.
— О, съжалявам, не бях помислила за това. Обаждам се от мобилния телефон на дъщеря ми. Живее в Мемфис, но в момента е при нас. За по-далечни разговори е по-евтино да се използва мобилен телефон. У дома имаме само стационарен.
— О, да, разбира се. Защо не оставихте съобщение?
— Тези мобилни апарати и гласови пощи ме объркват. — И добави направо: — Стара съм.
— Няма проблем. Понякога и аз се обърквам.
— Не бях в града, когато е починала майка ви. Моите съболезнования.
— Благодаря. — Мишел седна зад бюрото си, а Шон започна да драска върху бележник. — Обадих ви се, защото… предполагам, вече сте чули, че майка ми не умря от естествена смърт.
— Да, чух, че е била убита.
— Кой ви го каза?
— Дона Ротуел.
— Добре, ето какво, мисис Дръмонд…
— Нака да си говорим на ти.
— Добре, Нанси, обадих се, защото исках да разбера дали имате някаква идея кой би могъл да иска да нарани майка ми.
Мишел очакваше звучно „не“, казано със задъхан, стъписан тон, но не чу нищо подобно.
— Когато казах, че съжалявам за майка ти, Мишел, това е самата истина. Харесвах я много. Но не мога да кажа искрено, че съм изненадана.
Мишел се изправи на стола си и направи знак на Шон, който престана да драска. После натисна един бутон и гласът на жената зазвуча в стаята.
— Значи не си изненадана, че някой е убил майка ми?
Шон пусна химикалката, отиде до бюрото на Мишел и седна върху него.
— Защо не си изненадана?
Мелодичният глас на Нанси Дръмонд изпълни стаята.
— Познаваше ли майка си добре?
— Всъщност не мисля, че я познавах много добре.
— Трудно е да кажа… след като си й дъщеря и не…
— Мисис… Нанси, да си говорим направо. Просто искам да разбера кой го е направил.
— Познавах баща ти бегло. С майка ти не се разбираха много добре. Сали обаче харесваше социалния кръг, който имахме. Много.
Мишел долови ударението върху последната дума.
— Колко много?
— Не искам да клюкарствам.
— Слушай, Нанси, ако майка ми е изневерявала на баща ми, трябва да го знам. Много е важно. Знаеш ли с кого се е срещала?
— Всъщност бяха повече от един.
Мишел се отпусна на стола.
— Колко повече?
— Трима, поне за толкова знам. Двама се преместиха, последният преди около месец.
— Къде се преместиха?
— Единият в Сиатъл, а другият в чужбина.
— А кой е третият?
— Не си чула това нещо от мен, защото не го знаят всички. Майка ти беше много дискретна, признавам й го. И не знам дали са били… хммм… интимни. Може би просто са прекарвали времето си заедно. Може би са се чувствали самотни.
— Кои? — попита Мишел спокойно, макар че й идеше да стреля по телефона, за да накара жената да говори без подканяне.
— Дъг Рейгън.
— Дъг Рейгън? Постоянният приятел на Дона Ротуел? Този Дъг Рейгън?
— Да. Познаваш ли го?
— Не, но сега мисля, че скоро ще го опозная. Колко е продължила връзката им?
— Мисля, че не я бяха прекратили до смъртта на майка ти.
— Един момент… откъде знаеш всичко това?
— Майка ти ми споделяше много неща. Бяхме добри приятелки.
— Значи никой друг не знае, че ти знаеш?
— Нямам представа дали не е казала и на други. Аз поне не съм говорила за това с никого досега. Доверието си е доверие. След като вече я няма, помислих, че… е, че имаш право да научиш.
Да науча, че майка ми е била курва. Благодаря.
— Там ли си, скъпа?
Мишел се върна към реалността.
— Да, да… Можеш ли да кажеш в полицията онова, което ми каза сега?
— Трябва ли?
Шон улови Мишел за ръката и поклати глава.
— Може би няма да се наложи — отговори Мишел веднага. — Поне засега. Замисли се за момент и попита: — Баща ми знаеше ли за… онова, което правеше майка ми?
— Както ти казах, не познавах баща ти много добре, но винаги съм си мислела, че ако знаеше, щеше да реагира някак.
— Да, и аз си мисля така. Благодаря ти, Нанси. Засега не казвай на никого, става ли?
— Добре, скъпа. Щом искаш…
— Наистина оценявам искреността ти.
— Аз самата имам четири големи дъщери. Двете са разведени. Знам, че се случват подобни неща. Животът никога не е съвършен. Искам да знаеш, че когато майка ти ми каза какво прави, я посъветвах да престане да се среща с онези мъже. Да се върне при баща ти и да се опита да оправи нещата помежду им. Наистина не го познавах отблизо, но си личеше, че е добър човек. Не заслужаваше това.