— Нанси, ти си съкровище!
— Не, аз съм просто майка, която е видяла всичко.
Мишел прекъсна линията и погледна Шон.
— Не е чудно, че съм толкова откачена, нали?
— Всъщност мисля, че си забележително уравновесена.
— Защо не искаше тя да говори пред полицията?
— Не знам… наречи го интуиция.
— Какво ще правим сега?
— Докато не се обади генералът, нямаме кой знае какво да правим. Какво ще кажеш да прескочим до Нашвил, за да видим какво става там?
Бързо научиха, че полет до Нашвил има едва на следващия ден, освен ако не искат да правят връзка в Чикаго и Денвър, като прекарат повечето време по различни летища.
— Трябва много да обичаш да летиш — отбеляза Шон, след като чу вариантите, — за да летиш на запад или север, за да стигнеш на юг.
— Да вървят по дяволите — каза Мишел. — Какво ще кажеш за пътуване с кола?
— С теб винаги.
Купиха си сандвичи и две големи чаши кафе и потеглиха в осем вечерта.
Докато се приготвяха, Мишел се обади на Бил и научи, че братята й са се прибрали по домовете си, с изключение на Боби, разбира се, който живееше с баща си.
— Има и добра новина — каза Бил на сестра си.
— Каква?
— Татко вече не е заподозрян. Поне не сериозно.
— Защо?
— Според съдебния лекар ударът е нанесен от левак, а татко е десняк.
— Това не го ли знаеха преди?
— Правосъдната машина се задвижва бавно, сестра ми, но все пак новината е добра.
— Защо всички го оставихте?
— Всъщност не го оставихме ние. Той ни остави.
— Какво точно значи това?
— Значи, че ни каза да се разкараме от града, защото му писнало да се въртим наоколо. По-откровен не можеше да бъде…
Мишел сякаш усети как най-големият й брат се усмихва.
— Наистина ли смяташ, че трябваше да го оставите сам?
— Боби е там. А и татко може да се грижи за себе си.
— Не това ме притеснява.
Преди Бил да успее да попита какво я притеснява, тя прекрати разговора.
— Значи — каза Шон — добрата новина е, че баща ти е оневинен, но лошата е, че старецът знае, че убиецът е някъде там и може да реши да вземе нещата в свои ръце.
— Братята ми са добри ченгета, но като синове нямат шесто чувство. И през ум няма да им мине, че татко е способен на подобно нещо. Или че майка ни може да му е изневерявала.
— А на теб ти минава?
Тя го погледна, после извърна лице.
— Да, минава ми.
Както обикновено Мишел шофираше, пренебрегвайки напълно всякакви ограничения на скоростта. Спря само два пъти, за да посетят тоалетна, и пристигнаха в къщата на баща й малко след пет на следващата сутрин, изпреварвайки директния полет с четири часа.
Мишел надникна в гаража и поклати глава. Колата на баща й не беше вътре. Отключи входната врата и влязоха в къщата. Огледа набързо и се увери, че няма никой.
— Баща ти има ли някъде сейф за оръжия?
— Мисля, че има само кутия за пистолет. Сигурно е в шкафа в спалнята.
Шон провери. Откри кутията, но вътре нямаше оръжие.
Седнаха на неоправеното легло и се спогледаха.
— Да се обадим ли на Боби? — попита Шон.
— Ще трябва да му обяснявам много дълго. Може би трябва да се срещнем с Дъг Рейгън. И да го попитаме защо забрави да ни каже, че е чукал майка ми.
— Имаш ли му адреса?
— Лесно ще го намерим. Както казват всички, този град не е голям. А може и да попитаме постоянната му приятелка Дона.
— Добре, нека първо вземем душ и се преоблечем. Отдавна не ми се беше случвало да пътувам цяла нощ с кола. Всъщност последния път пак беше с теб.
— Така си разширяваш хоризонтите. Изглежда, такава е съдбата ми в този живот.
Мишел взе душ първа в банята за гости. После надникна в коридора и извика:
— Ти си на ред, Шон.
Влезе, когато тя вече се бе увила с кърпата. Той повдигна нагоре чаша току-що направено кафе.
— Проявяваш ли интерес?
— Винаги.
Мишел седна на леглото с кафето в ръка, а той влезе в банята.
— Не мислиш ли, че трябва да вземем списъка с гостите от партито в съседната къща? — повиши глас тя, за да я чуе. — Да започнем да проверяваме и тях.
— Можем да го вземем от брат ти — отговори той. — Мисля, че полицията вече го е направила.
Мишел се приближи до вратата, когато той пусна душа.
— Предпочитам да го направим сами.
— Какво?
— Да го направим сами! — извика тя.
— Добре! Твоето желание е закон за мен!
— Това ще правим през деня.
Отговорът му обаче я накара да се усмихне.
Влезе в спалнята на баща си и се огледа. Снимката на майка й я нямаше. Погледна в кошчето за боклук. Не беше и там. Незнайно защо погледна под леглото. Снимката беше там. Извади я. Стъклото беше счупено. Вгледа се. Остро парче стъкло беше пробило лицата на родителите й.
Дотук ли беше стигнал четирийсет и три годишният им брак? Следващата мисъл беше не по-малко жестока.
А накъде се е насочил собственият ти живот?
Върна се със снимката в стаята за гости, седна на леглото и започна да трепери.
— По дяволите!
Изруга отново, стана и отиде до банята. Отново започна да трепери, поколеба си. Преглътна, отвори вратата и влезе. Продължаваше да трепери, ридания напираха в гърлото й.
Шон я видя през вратата на душ-кабината.
— Мишел? — Погледна я въпросително в очите, които изглеждаха готови всеки момент да плувнат в сълзи. — Какво правиш?
— Не знам. Не знам, по дяволите, какво правя!
Той взе кърпа, уви я около себе си и излезе от душ-кабината. Изведе я от банята и я сложи да седне на леглото. Седна до нея и тя облегна глава на рамото му.
— Мисля, че губя контрол — каза тя.
— Много ти се събра. Съвсем естествено е да се чувстваш потисната.
— Родителите ми са заедно от цяла вечност. Имаха пет деца. Четирима братя и аз, изтърсакът. Изтърсакът, който е последен в редицата.
— Не мисля, че който и да било те смята за изтърсак. Аз определено не мисля така.
Тя се обърна към него.
— А какво точно мислиш за мен?
— Мишел, аз…
Тя взе снимката със счупеното стъкло.
— След близо петдесет години брак остава само това?
— Мишел, все още не знаем какво всъщност се е случило тук.
— Имам чувството, че съм пропиляла толкова много от живота си!
— Олимпийска състезателка, агент на Сикрет Сървис, сега моя партньорка? — Опита се да се усмихне. — Мисля, че доста хора биха се радвали да се разменят с теб. Особено за партньорството ти с мен.
Тя не се усмихна на шегата. Не се и разплака. Наклони се към него и леко го целуна по устните.
— Не искам да губя повече време, Шон — прошепна в ухото му. — Нито секунда повече.
Целуна го пак и той отвърна. Притисна се към него.
Тогава Шон се дръпна.
Погледите им се срещнаха.
— Не искаш ли? — попита го тя.
— Не така. Не по този начин. Не.
Тя го удари и се обърна.
— Мишел?
— Остави ме!
Искаше да избяга, но тогава онова я връхлетя. Беше като твърда стена от нещо едновременно горещо и студено, която я блъсна, така че отвътре тялото й пламна, а по кожата й пробягаха ледени тръпки. Коленете й се огънаха и тя се свлече на пода. Раменете й се тресяха от риданията, сви се на топка, сякаш се смали и пак стана дете. Започна да опипва пода. Напипа снимката и я притисна към гърдите си.
След малко Шон я вдигна и главата й увисна на гърдите му. Опита се да й каже нещо, но тя не реагира. Той замълча.
Остави я на леглото, взе снимката от ръцете й, зави я с чаршафа и седна до нея. Отпусна ръката си и Мишел инстинктивно я улови. Малко по-късно, когато слънцето се показа, риданията стихнаха. Най-накрая ръката, която стискаше неговата, се отпусна и Мишел заспа. Шон оправи завивката.