Погледът й отново се замъгли и очите й се затвориха. Той започна да търси трескаво в ума си, за да открие нещо, което да задържи вниманието й.
— „Общоизвестна истина е, че всеки богат млад мъж трябва да си вземе съпруга“ — изрече той.
Това беше първото изречение на „Гордост и предразсъдъци“.
През годините си бяха чели цитати от книгата един на друг.
Типи отвори очи, усмихна се и Куори въздъхна, защото беше убеден, че Бог му е върнал момичето въпреки предсказанията на белите престилки.
— Типи, кажи ми кой ти направи това! Кажи ми, скъпа! — каза той колкото се можеше по-твърдо.
Тя прошепна беззвучно само четири думи, но това беше достатъчно. Той ги разбра.
— Благодаря ти, скъпа! Боже, колко те обичам!
Погледна към тавана и добави:
— Благодаря ти, Исусе!
После вратата на болничната стая се отвори и Куори се обърна. Беше Камерон с две кафета. Той стигна до нея само с един скок и я сграбчи толкова силно, че кафетата се разляха. Дръпна я до леглото.
— Момичето ни се събуди, Кам! Върна се при нас!
Очите на Камерон Куори се уголемиха и лицето й се озари от усмивка. Когато обаче тя погледна към леглото, усмивката й се стопи.
Куори също погледна надолу. Очите на Типи бяха затворени. Усмивката й я нямаше. Нямаше да се събуди никога повече. Нямаше да чуе гласа й никога повече.
Тъкмо заради тази последна усмивка, която бе получил от дъщеря си, Куори й четеше от романа на Джейн Остин през годините. Чувстваше, че е нещо като благодарност към авторката за това, което му дари — няколкото безценни последни мигове с дъщеря му.
Четирите думи, които Типи прошепна, останаха завинаги запечатани в съзнанието му. Тогава не реагира, защото те не сочеха категорично към един човек. И още по-вбесяващ беше фактът, че лекарят не му повярва, когато му каза, че дъщеря му е дошла в съзнание.
— Ако наистина се е събудила — каза лекарят, — било е аномалия.
Куори едва се сдържа да не счупи и неговите зъби.
Наистина не реагира при онези четири думи и не беше съвсем сигурен защо. След смъртта на Камерон обаче вече нищо не го спираше. Тогава започна дългото пътуване към истината. До момента, в който справедливостта можеше да се окаже по-близо до него и Типи, отколкото когато и да било преди.
Докато летеше, си помисли, че само едно нещо е по-ужасно от това да умреш сам и то беше да умреш, преди да си приключил делата си на този свят.
Той нямаше да умре, преди да ги приключи.
59
— Съжалявам.
Мишел седеше облечена на ръба на леглото в стаята за гости. Шон току-що се беше събудил. Хавлиената кърпа все още беше омотана около кръста му, възглавницата беше мокра от косата му.
Обърна се към нея и раздвижи изтръпналото си рамото.
— Няма за какво да съжаляваш. Премина през ада и се върна. Всеки би рухнал на твое място.
— Не и ти.
Той се надигна и се облегна на възглавницата.
— Може да те изненадам.
Погледна през прозореца. Стъмваше се. Обърна се учудено към Мишел.
— Колко е часът?
— Наближава седем.
— И съм спал през цялото време… Защо не ме събуди?
— Аз също не бях будна. — Погледна надолу и попита: — Шон, казах ли нещо, докато не бях на себе си?
Той докосна ръката й.
— Мишел, не можеш да си перфектна през цялото време. Таиш всичко в себе си, докато не експлодираш. Трябва да спреш да го правиш.
Тя погледна към прозореца.
— Като стана дума за това, пропиляхме цял ден. — Обърна се рязко. — Ами ако има нещо ново около Уила?
Беше ясно, че не й се говори за случилото се тук.
Шон разбра и взе телефона си от нощното шкафче. Прегледа съобщенията и имейлите.
— Нищо. Трябва да чакаме, докато някоя от следите, с които разполагаме, не проработи. Освен ако не измислиш нещо друго, разбира се.
Тя седна в леглото и поклати глава.
— Фактът, че Тък Дътън и Джейн Кокс всъщност ни лъжат от самото начало, не ни помага особено.
— Така е. Не ни помага. Сега обаче сме тук и бихме могли да направим нещо по случая с майка ти. Например да открием Дъг Рейгън.
— Добре.
Телефонът иззвъня. Беше брат й Боби.
— Какво правиш там? — попита той.
— Дойдохме тази сутрин. Исках… да проверя как е татко.
— Е, как е?
— Няма го. — Мишел изведнъж се сепна. Тук ли беше баща й? Би ли си помислил, че е правила секс с Шон у дома им толкова скоро след смъртта на майка й? — Изчакай малко, Боби.
Остави слушалката и изскочи от стаята. След малко се върна и пак я взе.
— Не, не е тук. Колата му я няма. Защо?
— Аз съм в голф клуба.
— Хубаво. Член ли си?
— Не. Ченгетата не печелят чак толкова много, че да си го позволят. Понякога играя, това е.
— Не е ли малко тъмно, за да играеш?
— Тук има една жена, с която разговарях.
— Каква жена?
— Разхождала е кучето си в нощта, когато мама беше убита. Не живее в района, така че полицията не я е разпитвала.
— Видяла ли е нещо? Ако е видяла, защо не е казала на полицията?
— Изплашила се е, струва ми се.
— И защо е променила решението си?
— Нейна приятелка Нанси Дръмонд я убедила да говори и тя ме потърси.
— И аз говорих с Нанси.
— И тя го каза. Всъщност заради това се обаждам.
— Какво искаш да кажеш? Че ме издирваш?
— Да.
— Боби, защо просто не се обади на мобилния ми телефон?
— Обаждах се поне шест пъти през последните няколко часа. Оставих ти четири съобщения.
Мишел погледна нощното шкафче, където беше оставила мобилния си телефон. Взе го и видя списъка с неприетите повиквания.
— Предполагам, че съм изключила звука, без да искам. Извинявай.
— Мислех, че татко ще знае къде си, но сега с един куршум са уличени два заека.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че жената не желае да говори с друг, освен с теб. Явно доста си впечатлила приятелката й Нанси. Нанси й е казала, че може да ти се довери.
— Боби, ти си полицай. Би трябвало да говори с теб.
— Упорита е. Има дванайсет внуци. Не мисля, че мога да изляза на глава с нея. Ще направя нещо по-просто. Нека говори с теб. После ще заковем копелето, което постъпи така с майка ни.
— Тя сега в клуба ли е?
— Да.
— Там сервират ли вечеря?
— Аз черпя.
— Ще сме при теб след двайсет минути.
60
С помощта на Даръл Куори опъна кабелите на стратегически места в галериите на рудника. Свършиха при входа.
Докато работеха, Даръл каза:
— Изглеждаш доста доволен.
— Типи отново си е у дома. Защо да не съм?
— Не е изцяло вкъщи, татко, тя е…
Даръл не успя да довърши, защото пръстите на баща му се впиха в гръкляна му.
Усещаше горещия парещ дъх на стареца.
— Защо не се замисляш повече над нещата, които приказваш, а, момче? И защо не държиш проклетата си уста затворена?
Куори бутна сина си настрана. Даръл се удари в твърдата каменна стена. Вместо обаче да се отдръпне смирено, той се засили и запрати баща си в отсрещната стена. Куори подпря врата на сина си с ръка и като използва за опора стената на галерията, го блъсна назад. Двамата се сборичкаха върху неравния под, като се опитваха да вземат надмощие един над друг. Дишаха тежко и се потяха въпреки студа в рудника.
Даръл залитна назад, но успя да запази равновесие. Отново се спусна, сграбчи баща си през кръста, вдигна го над земята и го стовари върху стената.
Куори остана без дъх, а долните му зъби пробиха устната му от удара. Когато обаче Даръл го връхлетя, Куори намери сили да забие коляно в корема на сина си и после да го удари с юмрук по лицето. Даръл се стовари по задник, с разцепена буза и кървяща уста.
Куори една не падна от силата на собствения си удар. Завъртя се на място, клекна на земята, закашля се и изплю кръв.