— Според аутопсията смъртта е настъпила между осем и девет — напомни Боби.
— Което значи, че онзи е бил там в паузата.
— Паузата? — погледна я Джун озадачено.
— Интервалът, през който е било възможно да се извърши убийството — обясни Шон. — Значи онзи е бил там. Какво правеше?
— Вървеше. Отдалечаваше се от мен. Улицата беше доста тъмна. Дори не съм сигурна дали ме видя. Винаги си нося фенерче, но онази вечер не го бях включила, тъй като имаше луна, а и със Седрик вървим доста бавно. И двамата имаме артрит.
— Значи се е отдалечавал от теб. Видя ли нещо друго? Например откъде дойде? — подсказа й Мишел.
— Ами… стори ми се, че излиза измежду две къщи. Едната, с многото коли отпред, и другата до нея отдясно.
— Къщата на родителите ми — каза Мишел.
— Може, само че тогава не го знаех.
— Какво друго? — попита Шон.
— Това беше странното — отговори Джун.
— Странно ли? — учуди се Боби.
— Да, бях на отсрещния тротоар, но все пак го видях.
— Какво видя? — намеси се Мишел с леко треперещ глас.
— О, да, не ви казах. Имаше някакви проблясъци.
— Проблясъци? — попитаха Шон и Мишел едновременно.
— Да. Мъжът крачеше нагоре по улицата, но спираше при всяка паркирала кола. После вдигаше леко ръка и нещо блясваше.
— Къде спираше при колите? — попита Мишел. — Отстрани? Отпред? Отзад?
— Отзад. И леко се навеждаше всеки път. Казах ви, че беше висок.
Мишел кимна на Шон.
— Снимал е номерата на колите.
— Проблясъците са били от светкавицата на фотоапарата — каза Шон. Боби кимна.
— И го правеше при всяка кола? — попита Мишел.
Джун кимна.
— Така си мисля.
— А защо му е било на нашия извършител да прави снимки? — учуди се Боби.
Лицето на Джун светна.
— Извършител ли? Чувала съм тази дума. Гледам „Закон и ред“ редовно. Обичах Джери Орбах, лека му пръст. И Сам Уотърсън. Той игра Линкълн, нали знаеш?
— Видя ли още нещо? — настоя Мишел. — Например накъде тръгна мъжът?
— Ами да. Свърши с колите и тръгна назад към мен, само че по отсрещния тротоар. Огледа се, май за да види дали някой го е забелязал. Не мисля, че ни видя със Седрик. Там имаше големи храсти и ние бяхме зад тях, защото Седрик пишкаше, а той се смущава, ако го гледат, докато си върши работата. После мъжът сви по алеята и влезе в къщата.
Мишел доби озадачен вид.
— Къща? Коя къща?
— Съседната на онази с паркираните коли. Влезе направо през входната врата.
Мишел, Боби и Шон размениха погледи.
Високият възрастен мъж трябваше да е бил Франк Максуел.
62
След като приключиха с вечерята, трябваше да отведат Джун Батъл в полицията, за да даде официални показания.
— Отведете я вие, двамата — каза Мишел.
— Какво? — Шон я изгледа изненадано.
— Искам да остана малко сама, Шон — обясни тя. — Ще се видим в къщата на татко.
— Мишел, не ми харесва да се делим.
— Мога и сам да се погрижа за мисис Батъл — предложи Боби. — Няма проблем.
— Шон, върви. Ще се видим в къщата на татко.
— Сигурна ли си?
Мишел кимна.
— Напълно.
Когато тримата тръгнаха, Шон се обърна назад, но Мишел не гледаше след тях.
Остана сама на масата десетина минути, после стана бавно, отвори якето си и погледна зиг зауера в кобура на колана си.
Трябва да е знаел, че жена му лежи мъртва в гаража. А е излязъл, за да снима номерата на колите? Какво безчувствено копеле. Какво е искал да направи? Да накисне някого за убийството, което е извършил? Много лесно би могъл да удари майка й с лявата ръка, колкото да заблуди ченгетата. Баща й беше силен човек. И в двата случая Сали Максуел щеше да е мъртва.
А той беше някъде там. Баща й беше на свобода и имаше оръжие.
Тя стана и тръгна решително към изхода. По пътя мина покрай витрината с трофеите на голф клуба. Едва я погледна, но и един бегъл поглед беше достатъчен. Веднага се обърна и се вторачи във витрината. Беше пълна с блестящи метални плакети, снимки, медали и други подобни. Две от нещата силно я заинтригуваха, макар и да не играеше голф.
Наведе се и се приближи.
Първото беше снимка на три жени. Средната държеше голяма купа. Дона Ротуел — усмихваше се щастливо. Мишел погледна надписа отдолу. „Дона Ротуел, шампион на аматьорите от клуба“. Беше от тази година. На ламинирана картичка до снимката бяха отпечатани резултатите й от турнира. Мишел не разбираше кой знае колко от голф, но дори и на нея й стана пределно ясно, че резултатите са впечатляващи.
Втората снимка беше на Ротуел в момент на удар. Имаше вид на жена, която знае какво прави.
Докато гледаше витрината, до нея се приближи мъж с брада, памучни панталони и риза за голф.
— Разглеждате местните голф легенди ли? — попита мъжът с усмивка.
Мишел посочи снимките.
— Тези двете най-вече.
Мъжът също ги погледна.
— О, Дона Ротуел, да. Тя е роден талант, има страхотен удар.
— Значи е добра?
— Добра ли? Тя е най-добрата състезателка над петдесет години в целия окръг, а може би и в щата. Има някои доста добри трийсет и четирийсетгодишни, които не могат да се мерят с нея. В колежа е била спортистка. Играла е тенис, голф, лека атлетика. Все още е в забележителна форма.
— Значи уменията й са добри?
— Много добри. Защо?
— Значи не би имала проблем да я допуснат да участва в турнир тук? Имам предвид уменията й?
Мъжът се засмя.
— Да има проблем? Дона печели почти всички турнири, в които е участвала, откакто се помня.
— Познавахте ли Сали Максуел?
Мъжът кимна.
— Красива жена. Жалко, че й се случи това. Знаете ли, малко приличате на нея.
— Играеше ли добре голф?
— О, да. Много добре. По-добра беше обаче на близките удари, отколкото на далечните.
— Значи не е била от класата на Дона?
— О, беше далеч под нея — отговори мъжът. — Но защо питате? Да не би да искате да я предизвикате на голф игрището? Вие сте доста по-млада от нея, но пак няма да ви е лесно, обзалагам се.
— Може и да я предизвикам, но няма да е на голф игрището.
Мишел се отдалечи и остави мъжът да гледа озадачен след нея.
Излезе на паркинга и се насочи към джипа си.
Озърна се наоколо, защото й се стори, че чу нещо. Откопча с палец кобура и улови пистолета, готова да го извади. Стигна обаче до джипа, без да се случи нищо, и се качи.
Половин час по-късно стигна до къщата. Мина покрай нея, паркира в една пряка по-надолу и слезе.
Голямата къща на Дона Ротуел беше разположена по-навътре, не на самата улица. На тротоара имаше порта и виеща се алея водеше към гаражите. Докато вървеше по улицата, откри пролука в живия плет. Къщата беше тъмна, поне отпред, където беше тя. Беше достатъчно голяма, за да не се вижда, ако светеха стаите отзад.
Мишел погледна часовника си. Наближаваше десет.
Защо Ротуел беше излъгала за нещо толкова елементарно? Беше казала на нея и Шон, че Сали Максуел е играла с Дъг Рейгън в местния турнир, защото самата тя не е толкова добра, че да я допуснат да участва. Явно обаче Дона беше доста по-добра от майка й. Глупава лъжа. Вероятно е смятала, че след като живее другаде, Мишел няма да разбере.
Защо обаче изобщо излъга? Какво като майка й е играела голф с Дъг?
Мишел спря на място. Стъпки, дишане, което не бе нейното. Докосване на кожа в метал. Оръжейна стомана. Беше глупаво. Нямаше намерение да влиза с взлом в къщата на Дона Ротуел и да й даде идеален повод да извика полицията, за да я арестуват. И нямаше намерение да стои и да чака някой да се възползва от присъствието й тук.
Качи се в джипа и се обади на Шон. Каза му какво е научила за Дона Ротуел.
— С Боби ще се върнем в къщата на баща ти — каза Шон. — Иди там и ни чакай.
Мишел стигна до къщата и паркира отпред. Погледна през прозореца на гаража. Баща й още не се беше прибрал. Отключи с резервния ключ и влезе.