— Значи — продължи Мишел — е планирала убийството на майка ми, защото се е срещала с Рейгън. Уговорила е среща за вечеря с нея и очевидно е знаела за партито в съседната къща и шума. Промъкнала се е в гаража и е изчакала майка ми да се появи… — Гласът й секна за миг. — Какво е използвала, за да я убие? — попита тя Боби, в чиито очи напираха сълзи.
Той въздъхна.
— Стик за голф с железен връх. Това обяснява странната форма на раната на главата й. Полицаите го намериха в багажника на колата й. Все още имаше следи. И снощи беше взела стик за голф, за да се справи с теб, само че за далечни удари.
Мишел разтри големите синини на ръката и крака си.
— Роден талант, не може да й се отрече — изсумтя мрачно тя. — Защо обаче реши да напада мен?
— Снощи Рейгън беше в голф клуба — отговори баща й. — Знам, защото и аз бях там. Следях го. Видя те до витрината с трофеите. Чул е какво си говориш с онзи мъж за Дона. Вероятно си е дал сметка какво означава това. Разгледа ли внимателно снимката във витрината?
— Да. Видях, че Дона е левачка.
— Така. После той се измъкна и се обади по телефона. Несъмнено на Ротуел. И изчезна.
— Тръгнал е към твоята къща?
— Не съм сигурен — отговори Франк, — защото престанах да следя него и тръгнах след теб. Във всеки случай обаче двамата ти устроиха засада у дома.
— Защо?
— Защото прекалено много се доближи до истината.
— Не… имах предвид, защо започна да следиш мен?
— Защото се тревожех за теб. Защото нямаше да допусна за нищо на света онзи боклук да ти направи нещо. Май не успях.
Мишел протегна длан и го докосна по рамото.
— Татко, ти спаси живота ми. Ако не беше ти, сега щях да съм в моргата.
Тези думи оказаха удивително въздействие върху баща й. Той закри лицето си с ръце и заплака. Децата му станаха, клекнаха до него и го прегърнаха.
Шон също стана, но не отиде при тях. Излезе тихо от стаята и затвори вратата.
64
Куори седеше в библиотеката в „Атли“ и броеше парите, които му оставаха. Преди две години беше направил нещо, на което не бе и помислял, че е способен. Беше продал част от семейните ценности на местен търговец на антики, за да финансира начинанието си. Не получи дори приблизителната реална цена за тях, но пък и не беше в положение да се пазари. Прибра парите, извади пишещата машина, сложи си ръкавици, мушна лист във валяка и започна да пише последното писмо, което изобщо щеше да напише на тази машина. Както и при предишните писма, и сега беше премислил всяка дума много внимателно.
Комуникацията след това нямаше да е с писма. Щеше да е много по-директна. Свърши и извика Карлос. Жилестият дребен мъж беше в къщата, а Даръл дежуреше в рудника. Трябваше да възложи на Карлос задача. И след сбиването с Даръл беше решил да държи сина си по-близо до себе си.
Карлос също беше с ръкавици, както го беше инструктирал Куори. Трябваше да вземе един от пикапите и да замине на север, за да пусне последното писмо извън границите на щата. Не зададе никакви въпроси — вече знаеше какво се иска от него. Куори му подаде запечатания плик и пари за пътуването.
След като Карлос замина, Куори заключи вратата на библиотеката и запали камината. Сложи ръжена в огъня, нагря го до червено, нави ръкава на ризата си и добави трети белег на ръката си. Този беше перпендикулярен на дългия, но в левия му край. Кожата просъска и се сгърчи при докосването на нажежения метал, а Куори се отпусна назад на стария стол зад бюрото. Не прехапа устна, защото беше отекла от сбиването с Даръл. Отвори бутилка бърбън, трепна, когато алкохолът опари раните, и се загледа в танца на пламъците в камината.
Оставаше да направи само още един белег върху кожата си. Само още един.
Излезе от библиотеката и се заизкачва, залитайки към стаята на Типи. Отвори вратата и се вгледа в тъмнината. Тя беше на леглото. Къде, по дяволите, очакваш да бъде? — каза си Куори.
Рут Ан беше научила бързо какво трябва да прави за Типи и сега вече редовно помагаше на Куори в грижите за нея. Помисли дали да не влезе да й почете, но беше уморен, а и устната го болеше.
— Искаш ли да й почета, мистър Сам?
Куори се обърна бавно и видя Гейбриъл — стоеше на площадката на стълбите, сложил малката си длан върху дървения парапет, поставен там преди две столетия от човек, притежавал стотици роби. Куори смяташе, че парапетът вече е изгнил като човека, който го бе направил. Или който беше накарал робите си да го направят вместо него. Видът на малката ръка с тъмна кожа върху парчето прогнило дърво някак успокояваше Куори.
— Ще съм ти благодарен — каза той, като едва помръдваше разцепената си долна устна.
— Мама каза, че си паднал и си се ударил по устата.
— Вече остарявам за фермерска работа.
— Искаш ли да й прочета някоя определена част?
— Пета глава.
Гейбриъл го изгледа с любопитство.
— Защо точно тази?
— Не знам защо. Просто ми хрумна.
— Мистър Сам, не мислиш ли, че Типи може да иска да й четем и от някоя друга книга?
Куори погледна дъщеря си, прикована към леглото.
— Не, синко. Мисля, че тази книга е достатъчно добра.
— Ами тогава да започвам.
Гейбриъл мина покрай него и запали лампата. Внезапната светлина се стори болезнена за Куори и той извърна глава. Определено съм станал същество на мрака, каза си.
Не обърна внимание, че малкото момче го гледа втренчено, докато не чу гласа му:
— Мистър Сам, добре ли си? Искаш ли да говорим за нещо?
Куори се загледа в момчето, седнало до Типи с безценната книга в ръце.
— За много неща искам да говоря Гейбриъл, но няма да са ти интересни.
— Може и да те изненадам.
— Може — съгласи се Куори.
— Това, което направи, е голяма добрина. Да оставиш всичко на мама…
— И на теб, Гейбриъл. И на теб.
— Благодаря.
— Хайде, чети сега.
Гейбриъл започна да чете. Куори послуша малко, после тръгна надолу и ботушите му затропаха по стълбата. Седна на верандата, за да се порадва на вечерта и на хладината — нещо толкова рядко по тези места.
След минута се качи на стария пикап. Подкара по неравния черен път. Най-накрая стигна, спря и скочи на земята. Тръгна напред, но спря преди да стигне до малката къща, която беше построил. Клекна на около десет метра от нея.
Двайсет квадратни метра съвършенство, издигнати тук посред пустошта. Краката го заболяха, той седна в прахоляка и продължи да гледа къщата. Измъкна цигара от пакета и я мушна между устните си, но не я запали. Тя увисна, като че ли беше сламка. Някъде в близките дървета се обади сова. В небето виждаше мигащите светлини на самолет. Никой там горе не можеше да го види тук в Алабама. Самолетът щеше да прелети и да кацне във Флорида или може би в Атланта. Не спираха тук. Даваше си сметка, че няма за какво да спират. Въпреки всичко вдигна ръка и помаха на пътниците, макар и да знаеше, че дори не гледат през илюминаторите.
Стана и отиде до мястото, където щеше да бъде Карлос. Погледна назад към къщата, прецени траекторията на око може би за хиляден път. Не се бе променила нито веднъж. Дори с милиметър. Камерата беше там горе, за да показва на Карлос какво се случва. Дистанционното управление, което щеше да задейства всичко. Сателитният телефон за връзка с Куори в рудника. Динамитът. Уила. Истинската й майка. Даръл. Кърт, погребан в южния край на рудника. Пистолетът му, заровен с него.
Рут Ан.
Гейбриъл.
И накрая Типи.
Тръгна решително към къщата. Този път обаче не спря, а се качи на верандата. Не отключи вратата. Седна на стъпалата, облегна се на колоната и се загледа във вратата.
Това беше най-трудната част.
Пое глътка хладен въздух и издиша веднага. Като че ли дробовете му не харесаха хладината и свежестта му. Закашля се. Започваше да се дере като Франк.
За миг се замисли за немислимото. Замисли се дали да не спре. Писмото беше заминало, но можеше да не изпълни плана си. Още утре можеше да отлети до рудника, да вземе Уол и Уила и да ги пусне на безопасно място, така че да ги намерят. Той щеше да си остане там с Типи.