Качи се на пикапа и се върна в „Атли“. Промъкна се до библиотеката, заключи се вътре и отпи глътка бърбън. Седна зад бюрото, загледа се в изгасналата камина, почувства болката от изгарянето на ръката си. Изведнъж замахна и помете всичко от бюрото си. Нещата се посипаха на пода.
— Какво, по дяволите, правя? — извика той. Наведе се. Задъхваше се. Нервите му бяха пред срив. Изтича навън, извади връзката ключове, втурна се надолу. Стигна до мазето, изтича по коридора, отключи вратата и влезе. Запали осветлението и се загледа в стените. Неговите стени. Неговият живот. Неговата пътна карта към справедливостта. Вгледа се в старите имена, места, събития, пресичащите се конци, които представляваха години на усилия, упоритост, на непоколебим стремеж да си обясни всичко.
Дишането му постепенно се успокои, а нервите му възвърнаха равновесието си. Запали цигара и бавно издиша дима. Погледът му спря върху снимка на Типи в далечния край на стената на мястото, откъдето беше започнало всичко.
Стените взеха връх. Щеше да доведе всичко до край. Щракна ключа на осветлението и потопи стените в мрак. Те бяха изпълнили предназначението си. Заключи вратата и тръгна нагоре.
Гейбриъл беше свършил с четенето и си беше легнал. Куори надникна в стаята му, когато мина оттам. Вслуша се в дишането на момчето, видя равномерното издигане и спускане на одеялото.
Добро момче. Сигурно щеше да стане почтен мъж. И да води живот, който да го отведе далеч оттук. Щеше да е добре за него. Мястото му не беше тук. Гейбриъл не принадлежеше към „Атли“ като Сам Куори.
Всеки трябва да избира пътя си. Гейбриъл все още не беше взел своето решение. Куори беше поел по своя път. Вече не можеше да излезе от магистралата. Движеше се по нея с бясна скорост.
Докато се изкачваше към стаята си, погледна колко е часът. След още два часа Карлос щеше да пусне писмото. Предвиждаше ден — два, докато то пристигне. Може би три. Това беше предвидено в инструкциите му.
После щеше да се случи. Тогава щеше да каже своята дума. И щяха да го слушат. Беше сигурен. Щеше да бъде пределно ясен. След това решението щеше да е в техните ръце. Беше почти сигурен какво ще е то. Хората обаче бяха странни. Понякога просто не можеше да ги разбере. Когато стигна спалнята си най-горе в къщата, осъзна, че самият той е жив пример за невъзможността хората да бъдат разбрани.
Не запали лампата. Просто изрита обувките и чорапите си, разкопча колана, откопча панталоните си и ги пусна да се свлекат на пода. Отиде до кушетката и взе бутилката течно обезболяващо. После погледна към леглото.
Какво от това, по дяволите? Легна отгоре, остави бутилката и започна да мечтае за по-добри дни.
И за него те щяха да си останат само мечта.
65
Мишел и Шон наблюдаваха Франк Максуел, който сложи букет цветя на пресния гроб на жена си, наведе глава и промърмори няколко думи. После остана там и се загледа в посока, известна само на него.
Шон прошепна:
— Мислиш ли, че ще се оправи?
— Не знам. Дори не знам дали аз ще се оправя.
— Как са кракът и ръката ти?
— Добре са. Но не те ме безпокоят.
— Знам — отвърна той тихо.
Тя се обърна към него.
— Ти имаш ли такива семейни проблеми?
— Всяко семейство си има проблеми. Защо?
— Чудех се.
Замълчаха, защото Франк тръгна към тях.
Мишел го хвана за лакътя.
— Добре ли си?
Франк сви рамене и кимна. Докато се връщаха към джипа на Мишел, той каза:
— Може би не трябваше да оставям Сали и да се втурвам да правя снимки. Може би трябваше да остана с нея.
— Ако беше останал — отбеляза Шон, — може би нямаше да хванем Ротуел и Рейгън.
Когато се прибраха, Мишел направи кафе, а Шон приготви сандвичи за обяд. И двамата вдигнаха очи към малкия телевизор в кухнята, когато чуха гласа на коментатора.
След секунда и двамата гледаха снимката на Уила. Новинарското съобщение не съдържаше нищо ново. Дежурните приказки: ФБР разследва, първото семейство е разтревожено, страната се чуди къде може да е малкото момиче. Знаеха всичко това. Само видът на Уила обаче като че ли беше достатъчен, за да ги накара да се стреснат и да осъзнаят с нова сила, че нещата не търпят отлагане.
Шон излезе, за да се обади по телефона. Когато се върна, Мишел го погледна въпросително.
— Говорих с първата дама и Чък Уотърс — каза той.
— Нещо ново?
— Нищо. Оставих и още едно съобщение за генерала.
— Докъде е стигнал Уотърс с проследяването на версията за коасати?
— Изпратили са хора в онзи град в Луизиана. Нищо засега.
Замълчаха. След като беше разгадана мистерията около смъртта на Сали Максуел, можеха да насочат всичките си усилия към откриването на Уила. И то жива. Но им трябваше някакъв пробив в разследването. Дори съвсем малък.
По-късно, когато се хранеха в кухнята, Франк се прокашля и избърса устата си със салфетка.
— Изненадан съм, че се върна там — каза той.
— Къде? — попита Мишел.
— Знаеш какво имам предвид.
— Аз също се изненадах, като те видях там.
— Трябва да знаеш, че с майка ти никога не сме били щастливи в онази къща.
— Очевидно.
— Помниш ли онова време? — попита той предпазливо. — Беше толкова малка. Току-що беше проходила.
— Татко, не бях току-що проходила. Бях на шест, но не помня много неща.
— Но си спомни как да стигнеш дотам?
— За това си имам помощник, който се казва джипиес — излъга Мишел.
Шон започна да си играе с един пържен картоф в чинията, докато се чудеше как да не гледа бащата и дъщерята.
— Връщам се след малко — каза той, стана и излезе, преди да успеят да го спрат.
— Той е добър човек — отбеляза баща й.
Мишел кимна.
— Може би по-добър, отколкото заслужавам.
— Значи сте двойка? — попита той и се загледа в дъщеря си.
Тя заопипва дръжката на чашата с кафе.
— По-скоро сме бизнес партньори.
Франк погледна през прозореца.
— Тогава работех много. Често оставях майка ти сама. Беше трудно. Сега си давам сметка. Кариерата ми в полицията беше всичко за мен. Братята ти сега успяват да балансират нещата доста по-добре от мен навремето.
— Никога не съм се чувствала пренебрегната, татко. Както и никой от братята ми, доколкото знам. Боготворяха теб и майка ми.
— А ти?
Гледаше я толкова умолително, че Мишел почувства как дъхът й спира.
— Какво аз? — Но тя знаеше, разбира се.
— Боготвореше ли ни? Мен и майка ти?
— Обичам ви и двамата много. Винаги съм ви обичала.
— Да. Добре.
Франк се зае отново с обяда си. Дъвчеше сандвича си съсредоточено и отпиваше от кафето. Не погледна повече към дъщеря си. А Мишел не беше в състояние да събере сили и да поправи онова, което вече беше казала.
По-късно, докато с Шон разчистваха масата, някой почука на вратата. Мишел отиде да отвори и след минута се върна с голяма картонена кутия.
Шон сложи последната чаша в миялната, затвори я и се обърна.
— Какво е това? За баща ти?
— Не. За теб.
— За мен?
Мишел остави кутията на масата и прочете адреса на подателя.
— Генерал Том Холоуей. Министерство на отбраната?
— Приятелят ми от армията. Изглежда, е събрал документите за дезертьорите.
— А защо ги изпраща тук?
— По пътя към Тенеси му изпратих имейл и оставих този адрес, в случай че все още сме тук. Отвори го. Бързо!
Мишел отвори кашона с ножица. Вътре имаше около трийсет пластмасови папки. Извади няколко. Съдържаха копия от официални военни доклади за разследвания.
— Знам, че ти е приятел, но все пак е странно армията да предоставя такава информация на цивилни лица. И толкова бързо?
Шон взе една папка и я разлисти.
— Шон? Попитах те нещо.
Той вдигна очи.
— Е, освен билетите за мача май споменах, че зад разследването стои Белият дом и че всяка информация, която успят да предоставят, ще зарадва лично президента и първата дама. Познавам армията и съм сигурен, че са проверили и се е оказало истина. Първото правило на военните е: Никога бе прави нищо, което би ядосало главнокомандващия.