— Впечатлена съм.
— Заради това живея.
— Значи ще прегледаме тези папки?
— Страница по страница. Ред по ред. И ще се молим на Бога тук да е пробивът, от който имаме нужда.
Чу се затръшване на врата. Мишел надникна през прозореца и видя баща си да се качва на колата и да потегля.
— Къде мислиш, че отива? — попита Шон.
Мишел седна отново.
— Откъде да знам? Не съм му бавачка.
— Той спаси живота ти.
— Благодарих му, нали?
— Преди да продължа нататък, наближава ли моментът, в който обикновено ми казваш да вървя по дяволите?
— Опасно близо е.
— Така си и мислех.
Той отново се зае с папката.
— Обичам баща си. Обичах и майка си.
— Сигурен съм. И знам, че тези неща понякога са комплицирани.
— Мисля, че семейството ми може да напише книга за комплицираните неща.
— Братята ти изглеждат съвсем нормални.
— Предполагам, че всички проблеми са при мен.
— Защо искаше да отидеш в онази къща?
— Казах ти, не знам.
— Не си спомням някога да си ходила някъде без причина.
— За всяко нещо има пръв път.
— Така ли искаш да се разделиш с баща си?
Мишел го изгледа.
— Как точно?
— Без да сте си изяснили отношенията.
— Шон, майка ми беше убита, след като явно е изневерявала на баща ми. Жената, която уби нея, искаше да убие и мен и почти успя. Баща ми ме спаси, но има и други проблеми, нали? Всъщност известно време мислех, че я е убил той. Затова не ми се сърди, че действам малко неадекватно.
— Права си, съжалявам.
Тя остави папката, която държеше, и закри лицето си с длани.
— Не, може би ти си прав. Само че не знам как да се справя с всичко това. Наистина не знам.
— Можеш да започнеш, като проведеш един разговор с него. На четири очи, без други хора наоколо.
— Звучи абсолютно кошмарно.
— Знам. Не си длъжна да го правиш.
— Само че май трябва да го направя, ако искам това да свърши. — Тя стана. — Можеш ли да поемеш работата по папките за известно време? Ще се опитам да открия баща си.
— Имаш ли представа къде може да е отишъл?
— Мисля, че да.
66
Джейн Кокс се върна с лимузината от пощата, без да знае, че ФБР вече беше проверило кутията, която тя проверяваше всеки ден. Не бяха стигнали до нищо конкретно. Фалшиво име, платена в брой за шест месеца напред, никаква документална следа. Бяха изтормозили собственика, защото не беше спазил правилата.
— Така стават атентатите, идиот такъв! — разкрещя се Чък Уотърс на мъжа на средна възраст на гишето. — Като допуснеш една терористична клетка да наеме пощенска кутия при теб, без да остави информация, помагаш на враговете на тази страна да ни нападат! С това ли искаш да те запомнят? Че помагаш и сътрудничиш на Осама Бин Ладен?
Мъжът дотолкова се стресна от крясъците, че чак очите му се насълзиха. Уотърс обаче не видя това. Вече беше излязъл.
Джейн стигна до Белия дом и слезе бавно от колата. Напоследък не я виждаха често на публични места, което всъщност беше добре. Защото изглеждаше остаряла и уморена. Камерите с голяма разделителна способност, които използваха напоследък, нямаше да покажат привлекателна гледка. Дори и президентът го бе забелязал.
— Добре ли си, скъпа? — попита я веднъж по време на кратка пауза в кампанията, когато трябваше да говори пред група ветерани и да приеме със закъснение женския баскетболен отбор, национален шампион сред отборите на колежите.
Беше се качила направо в апартамента им, където го завари да чете информационни материали.
— Добре съм Дани. Ще ми се хората да престанат да ме питат. Започвам да си мисля, че нещо наистина не е наред с мен.
— ФБР ме информира за посещенията ти в пощата.
— А не Сикрет Сървис? — учуди се тя. — Шпионите сред нас?
Той въздъхна.
— Просто си вършат работата, Джейн. Сега сме собственост на нацията. Национално съкровище — поне ти — добави го с усмивката, която обикновено успяваше да подобри настроението й.
Обикновено, но не и днес.
— Ти си съкровището, Дани. Аз съм само багажът.
— Джейн, това не е…
— Наистина нямам време за губене. И ти нямаш. Похитителите се свързаха с мен с писмо. Посочиха ми пощенска кутия и ми дадоха ключ за нея. Предупредиха ме, че ще получа друго писмо и че трябва да проверявам кутията всеки ден. Правя го. Засега няма писмо.
— А защо се свързват с теб изобщо? Защо не с Тък?
— Да, защо не Тък? Не знам, Дани, защото явно не мога да мисля като похитител.
— Да, разбира се. Нямах това предвид. Може би ще се окажем прави. Сигурно ще поискат от мен да направя нещо, за да върнат Уила. Не може да става дума за пари, защото брат ти има повече от мен. Тук едва посрещаме разходите си за храна. Вероятно исканията ще са свързани с президентството.
— И тогава става проблематично, както каза ти. Институцията ще пострада — мисля, че това бяха думите ти.
— Джейн, ще направя всичко, което мога, но има известни граници.
— Мислех, че властта на Овалния кабинет е неограничена. Май съм се лъгала.
— Ще направим всичко възможно, за да върнем Уила.
— А ако възможното не е достатъчно?
Погледна я. В очите му се четеше безнадеждност.
Най-силният човек на света, помисли си тя. Обезсилен.
Гневът й изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появил.
— Прегърни ме, Дани, Само ме прегърни!
Той се спусна, за да я прегърне, и я притисна силно към себе си.
— Трепериш. Да не би да се разболяваш? И си отслабнала.
Тя отстъпи назад.
— Виж… трябва да тръгваш. Трябва да държиш реч в Източната зала.
Той погледна машинално часовника си.
— Ще ми се обадят, когато стане време.
Той понечи да я прегърне пак, но тя се отдръпна, седна и се загледа пред себе си.
— Джейн, аз съм президент на Съединените щати. Не съм без влияние. Вероятно ще мога да помогна.
— Нормално е да се очаква, нали?
Телефонът иззвъня. Той се обади.
— Да, знам. Ще бъде долу след минута.
Наведе се и целуна жена си по бузата.
— После ще дойда при теб, за да видя как си.
— След женския баскетболен отбор.
— Старата ми мечта — подсмихна се той. — Да съм сред дългокраки жени, много по-високи от мен.
— И аз имам някои ангажименти.
— Ще накарам Синди да ги отмени. Трябва да си почиваш.
— Но…
— Просто си почини.
Той тръгна, но Джейн го спря.
— Дани, в определен момент ще имам нужда от теб. Ще мога ли да разчитам на теб?
Той коленичи до нея и сложи ръце на раменете й.
— Винаги можеш да разчиташ на мен, точно както аз винаги съм можел да разчитам на теб. Почини си. Ще ги накарам да ти направят кафе и нещо за ядене. Не ми харесваш толкова отслабнала. Трябва да добавим малко повече плът по тези извивки.
Целуна я и излезе.
Винаги си можел да разчиташ на мен, Дани. Винаги.
67
Мишел изключи двигателя на джипа и слезе. Подметките й докоснаха втвърдената пръст и тя вдигна поглед към старата къща с умиращото дърво, гниещата люлка от автомобилна гума, скелета на пикап, качен на трупчета отзад.
Погледна към отсрещната страна на улицата. Там беше къщата, в която някога живееше възрастната мисис Хейзъл Роуз. Тогава къщата беше безупречна, както и дворът. Сега конструкцията не можеше да се спаси. Още съвсем малко, и щеше да се срути безвъзвратно. И въпреки това някой живееше там. Из предния двор бяха разхвърляни играчки. В страничния двор на вятъра се вееше простряно пране. Гледката беше потискаща. Миналото ерозираше пред очите й като кална маса по планински склон.