Нищо.
— Застрелях го, татко! Убих човек!
Той се отдръпна малко, вгледа се в нея. Очите й бяха ясни, фокусирани.
— Не си направила нищо лошо. Беше дете. Изплашено малко дете. Искала си да защитиш майка си.
— Но тя… той идваше тук. Той беше с нея, татко!
— Ако искаш да обвиниш някого, обвини мен. Вината е моя.
От очите му се стичаха сълзи и Мишел почувства как и нейните сълзи напират.
— Никога няма да го направя. Никога няма да те обвиня за това.
Той я хвана за ръката и я поведе вън.
— Трябва да се махнем оттук, Мишел. Трябва да се махнем оттук и повече да не се връщаме. Това е минало и не можем да го преживяваме отново и отново. Трябва да продължим напред, Мишел, такъв е животът.
Когато стигнаха до джипа й, Франк отвори вратата и я задържа, за да влезе. Преди да затвори, попита:
— Сигурна ли си, че си добре?
Мишел си пое дълбоко въздух и отговори:
— Да. Не знам какво точно се случи вътре.
— Мисля, че знаеш всичко, което трябва да знаеш. Сега е време да забравиш.
Тя погледна над рамото му.
— Ти оряза живия плет, нали?
Той проследи погледа й и пак се обърна към нея.
— Майка ти обичаше рози. Не трябваше да й ги отнемам.
— Вероятно си имал причина.
— Бащите не са съвършени, Мишел. И не съм имал достатъчно основателна причина за много неща.
Мишел погледна към старата къща.
— Никога повече няма да се върна тук.
— Няма причина да го правиш.
Тя го погледна.
— Трябва да постъпваме по различен начин, татко. Аз трябва да постъпвам различно.
Франк стисна ръката й и затвори вратата на джипа. Докато баща й отиваше към колата си, Мишел погледна още веднъж старата къща. Преброи прозорците, докато стигна до онази стая.
— Съжалявам, мамо. Съжалявам, че си отиде. Никога не съм искала да изпитвам съжаление, а сега, изглежда, не ми е останало друго.
Разрида се толкова силно, че трябваше да опре чело на волана, за да се овладее и да спре да се тресе. Когато вдигна очи, видя как баща й също бърше очите си, преди да се качи в колата. След няколко секунди потегли.
Преди самата тя да запали двигателя, прошепна:
— Сбогом, мамо… Все ми е едно какво си направила. Винаги ще те обичам.
68
Докато прелистваше папките, телефонът на Шон иззвъня. Беше Арън Бетак.
— Не си го чул от мен.
— Намерил си писмото?
— Браво, Шон. Да, беше в бюрото й. Открих го преди известно време. Съжалявам, че ти казвам толкова късно. Ако някой разбере, че съм го направил, край с кариерата ми. Може да вляза и в затвора.
— Мога да ти гарантирам, че никой няма да разбере от мен.
— Не съм казал дори на ФБР. Не виждам как мога да го направя, без да обясня как съм го получил.
— Разбирам. И то ли е на пишеща машина както първото?
— Да.
— Какво пише?
— Не е кой знае какво. Доста лаконично е, но все пак казва достатъчно.
— Какво?
— Вече знаем някои неща. Например че трябва да проверява пощенската кутия всеки ден. Наистина ходи дотам и проверява. Уотърс се опита да проследи кой е наел кутията. Задънена улица. Планът е ФБР да вземе писмото от нея, щом пристигне.
— Да го вземе с принуда от първата дама?
— Знам. Възможно е да се получи търкане между ФБР и Сикрет Сървис. Не е приятно. Истината обаче е, че всичко ще се договори зад кулисите. Дан Кокс няма да допусне предизборната му кампания да рухне заради отвличането на племенницата му.
— Какво друго пише в писмото?
— Това е най-обезпокоителното.
— Защо обезпокоително? — попита Шон.
— Не мисля, че всичко е заради семейство Дътън. Мисля, че има някаква връзка с първата дама.
— Искаш да кажеш, че похитителите искат нещо от президента?
— Не. В писмото пише, че следващото писмо ще й разкрие всичко. И че ако допусне някой друг да го прочете, с нея и с всички, които обича, ще бъде свършено. Че за нея в такъв случай няма да има изход. Единственият й шанс да оцелее би бил да опази писмото.
— Наистина ли пише така?
— Не с тези думи, но смисълът е този. Шон, очевидно е, че си я познавал някога. Аз съм около нея само този мандат. За какво би могло да става дума? Нещо в миналото на мисис Кокс?
Шон се замисли за миналото от първия момент, когато се запозна с нея, когато откара в скромната й къща новоизлюпения американски сенатор и пиян неин съпруг. Нищо обаче не беше последвало от този случай.
— Шон?
— Да, да… Замислих се. Нищо не ми идва наум, Арън.
Чу го как въздиша.
— Ако съм рискувал кариерата си за нищо…
— Не мисля, че е за нищо. Написаното в писмото променя нещата, Арън. Просто още не знам точно как.
— Ако всичко това засяга първата дама и лайното удари вентилатора точно в разгара на кампанията, не искам да съм и на хиляда километра от последствията.
— Може да нямаме избор.
— Нещо ново при теб?
— Опитвам се да проверя определени версии заедно с Уотърс.
— Как е Максуел? Чух, че майка й починала.
— Справя се добре. Доколкото може да се очаква.
— Ако е някаква утеха, мисля, че с двама ви са се отнесли несправедливо в Сикрет Сървис.
— Благодаря.
Арън прекъсна разговора, а Шон се върна към папките, след като няколко минути рови в ума си с надеждата да си спомни нещо от миналото на Джейн Кокс, което да обясни сегашната ситуация.
След още няколко минути вратата се отвори и влезе Мишел.
— Откри ли баща си? — попита Шон и стана от масата.
— Да. Беше там, където предполагах.
— В старата ви къща?
Тя го изгледа мрачно.
— Аз съм детектив — добави той. — Такава ми е работата.
— Понякога ми се ще да не я вършиш толкова добре, особено когато засяга мен.
Той я огледа внимателно.
— Плакала ли си?
— Сълзите понякога помагат. Все повече се убеждавам в това напоследък.
— Изглади ли нещата?
— До голяма степен, да.
— Той дойде ли с теб?
— Не, отиде да види Боби.
Мишел видя купчината папки и каза:
— Извинявай, че те оставих сам. Откри ли нещо?
— Не, засега. Последните четири часа се занимавам само с това, но без резултат. Във всеки случай, ако се съди по броя на разследванията, дезертьорството се е превърнало в сериозен проблем за армията. Обади се Бетак.
Предаде й съдържанието на разговора.
Мишел направи ново кафе и наля за себе си и Шон. Бяха на масата в кухнята.
— Това обяснява защо е толкова изнервена. И защо държи картите си толкова близо до себе си.
— Искаш да кажеш, че възпрепятства правосъдието?
— И това.
Тя протегна ръка.
— Дай ми папка и да намерим детето най-накрая.
След още два часа резултатът беше същият.
— Остават шест — каза Шон, след като й подаде следващата папка.
Четяха бавно и търсеха всяка улика, която би ги накарала да станат от столовете и отново да се задействат. Бяха напрегнати, като че ли се явяваха на кандидатстудентски изпит. Нямаше място за грешки. Ако някъде имаше улики, те нямаше да са явни, а не можеха да си позволят да ги пропуснат.
— Какво ще кажеш да вечеряме? — попита Шон най-накрая. — Аз черпя. И можем да продължим да четем.
Отидоха до един ресторант наблизо.
— Значи наистина мислиш, че си оправила отношенията с баща си?
Мишел кимна.
— Мисля, че да. Искам да кажа, че и двамата трябва да работим върху това. Не съм била най-добрата и любеща дъщеря на света.
— Или сестра — добави Шон.
— Благодаря, че ми го напомни.
Докато вечеряха, тя го погледна притеснено.
— Шон… Онова, което се случи в къщата на баща ми…
— Е?
— Няма да се повтори повече.
— Ако обаче се повтори, можеш да разчиташ на мен, нали? В живота малко неща са гарантирани, но това е едно от тях.