Пликът, който беше получила чрез кухненския персонал на Белия дом, беше бял, така че беше решила, че и следващото писмо ще е в бял плик. Знаеше, че докато вадеше плика от пощенската кутия, следящите я щяха да зърнат за миг плика.
Знаеше и че щом писмото пристигне, ще й го поискат. Имаше си източници в Белия дом. Беше като Сикрет Сървис — беше невъзможно тя да не знае нещо от случващото се в Белия дом. ФБР и заповедта за обиск не бяха изненада за нея. Е, беше заблудила прехвалената агенция.
Чувството на триумф обаче не трая дълго. Отвори плика с треперещи пръсти и се зачете. Похитителят й даваше телефонен номер, на който да се обади на определена дата и в определен час. По-важното беше, че се заканваше, ако някой друг научи за телефонния разговор, в който цялата истина щяла да бъде разкрита, тогава не само щяла да загуби Уила, но и животът им щял да бъде съсипан необратимо.
Тя обърна внимание на последната дума — необратимо. Беше използвана някак особено. Странно. Имаше ли някакъв скрит намек? Не можеше да каже.
Записа телефонния номер на друг лист, отиде в банята, смачка писмото, хвърли го в тоалетната чиния и пусна водата. В продължение на кошмарен миг си представи как федералните агенти, скрити някъде в Белия дом, проверяват водата от тоалетната й, откриват следи от писмото и го възстановяват. Не, не беше възможно. Напомняше Джордж Оруел и неговата „1984“. И все пак, откакто живееше в Белия дом, беше виждала „усъвършенствания фашизъм“ от шедьовъра на Оруел така, както повечето американци едва ли биха предположили.
Пусна водата още веднъж за всеки случай и после излезе от банята. Вдигна телефона и отмени всичките си ангажименти за деня. Вече повече от три години, откакто беше в Белия дом като първа дама, никога не беше пропускала никакви ангажименти, колкото и дребни да бяха. След изчезването на Уила беше започнала да ги отменя все по-често. И не съжаляваше. Беше дала всичко от себе си. Беше служила на страната си добре. Гадеше й се от факта, че съпругът й полага такива усилия, за да спечели още един четиригодишен мандат.
Изведнъж й стана студено. Напълни ваната и се съблече. Преди да влезе във водата, застана пред голямото огледало на стената. Беше отслабнала. Искаше да отслабне, но не по този начин. Не изглеждаше по-добре. Изглеждаше по-крехка, дори по-стара. Гледката не беше приятна, заключи тя. Кожата й беше увиснала, костите й изпъкваха на най-неподходящите места. Изключи лампата и влезе във ваната. Гърдите й като че ли увиснаха още повече.
Докато лежеше във ваната, трябваше да реши как да направи нещо, което не би затруднило никой друг американец освен може би съпруга й. Трябваше да измисли начин да проведе телефонен разговор, без да го чуе никой. Не можеше да стане оттук. След като ФБР имаше заповед да претърси чантата й, вероятно имаше разрешение да следи и разговорите й — поне изходящите. И доколкото знаеше, всички телефонни разговори от и до Белия дом се следяха от някого — може би дори от Агенцията за национална сигурност. Тези хора, изглежда, можеха да подслушват когото си пожелаят.
Оттук наистина не можеше да проведе разговора, но пък където и да отидеше, винаги щеше да има придружители. В самолет, хеликоптер, в кола, докато се храни, докато работи в кабинета си, докато е на чай с някого, докато открива детска болница, кръщава кораб и посещава ранени войници в някоя болница.
Това беше цената, която плащаше, защото си бе спечелила място в Белия дом. Въпреки всичко обаче, трябваше да измисли начин. Все нещо щеше да й хрумне. Беше изиграла ФБР с писмото. Беше използвала ръкавици, така че нямаше отпечатъци. Със заобикалки беше написала, че ще е нужна сумата от десет милиона и че похитителите ще се свържат с нея отново с писмо. Беше спечелила малко време, но не чак толкова. Трябваше да позвъни на дадения й номер на следващата вечер. Не, нямаше никакво време.
Затвори очи. Думата „необратимо“ непрекъснато се връщаше в мислите й. После отвори очи, защото си спомни какво пишеше преди нея.
Повтори го, както лежеше в топлата вода. „Животът ви ще бъде съсипан необратимо.“
Не само моят живот. Вашият живот.
За жалост знаеше много добре за кого се отнасят тези думи.
71
Джейн измисли начина. Вече беше на път към Джорджтаун, където беше любимият й френски ресторант на „Уисконсин“, недалеч от Ем Стрийт. Отиваше с брат си Тък и двама приятели. Придружаваше я и обичайният екип на Сикрет Сървис. Авангардът вече беше огледал ресторанта сантиметър по сантиметър. После бе изпратен междинният екип да наблюдава мястото до пристигането на първата дама и гостите й, така че да не може терорист или местна откачалка да се настани вътре и да изчака пристигането на мишената си.
Планът да се вечеря там беше направен набързо, защото първата дама го беше решила в последния момент. Поради тази причина агентите на Сикрет Сървис трябваше да направят чудеса, за да си свършат работата. Те обаче бяха свикнали с такива неща. Особено напоследък с Джейн Кокс, която обикаляше къде ли не, откакто отвлякоха племенницата й.
Сервираха вечерята, изпиха виното, а тя непрекъснато поглеждаше часовника си крадешком. Тък изобщо не забеляза. Беше твърде погълнат от собствените си проблеми, за да забелязва нещо друго. Джейн беше избрала останалите двама гости единствено заради неспособността им да говорят за каквото и да било извън сферата на политическата власт. След повърхностен разговор за случилото се със семейството на Тък продължиха да говорят безцелно за този или онзи сенатор и жена му, за състоянието на предизборната кампания, за последните социологически проучвания. Джейн само кимаше и от време на време подхвърляше по нещо, колкото да поддържа разговора.
И не преставаше да поглежда часовника си.
Не беше избрала този ресторант само заради отличната кухня и вината, които предлагаше. Имаше друга причина.
В единайсет без пет даде знак на шефа на охраната, седнал на маса в ъгъла. На свой ред той каза нещо по радиостанцията си и една жена, агент от охраната, незабавно се запъти към дамската тоалетна. Увери се, че всичко е наред, излезе, даде знак и застана пред вратата, за да не допусне да влезе друга жена, независимо дали искаше да чака.
Първата дама влезе в дамската тоалетна в единайсет без две минути, отиде направо в задната част и го погледна.
Заради това беше дошла тук, в единствения ресторант, за който знаеше, че има телефонен автомат в дамската тоалетна.
Беше купила карта за телефон. Не искаше да оставя следа с кредитна карта. Набра номера по памет.
Едно позвъняване. Две. После някой вдигна.
— Ало? — прозвуча мъжкият глас.
Тя се стегна.
— Аз съм Джейн Кокс — произнесе тя колкото се може по-отчетливо.
Сам Куори седеше в библиотеката си в „Атли“. В камината гореше огън. Тази вечер ръженът щеше да се нагорещи много добре. Използваше клониран мобилен телефон, купен от Даръл от някакъв специалист в този вид бизнес, което означаваше, че телефонът е незаконен и непроследим.
Отпи глътка от любимото си домашно уиски. Пред него бяха снимките на Типи и жена му. Всичко беше готово. Беше подготвял плана си в продължение на години. Сега най-накрая всичко започваше.
— Знам — отвърна той бавно. — Точно навреме.
— Какво искаш? — попита Джейн рязко. — Ако си наранил Уила…
— Знам, че милион хора вероятно се чудят къде си отишла, така че остави ме да говоря аз и скоро ще приключим — прекъсна я той.
— Добре.
— Племенницата ти е добре. Майка й също е при мен.
— Майка й е мъртва! Ти я уби! — тросна му се Джейн.
— Имах предвид истинската й майка. Познавахте я като Даян Райт. Сега е Даян Уол. Омъжи се, премести се и започна живота си отначало. Не знам дали го знаеш. И дали изобщо те интересува.
Джейн стоеше в дамската тоалетна, стиснала слушалката, и се чувстваше, сякаш някой я бе ударил в главата. Протегна ръка и се подпря на стената, за да запази равновесие.
— Не знам какво…
Той пак я прекъсна:
— Ще ти кажа какво трябва да направиш, ако искаш да видиш Уила жива.