— Ти ли си Фред? — попита Мишел.
Фред кимна и пристъпи към тях.
— Аз съм Мишел, а това е партньорът ми Шон.
Ръкуваха се и се загледаха в мястото на някогашната къща.
— Познавахте ли Сам? — попита Фред.
— Малко. Предполагам, че и ти си го познавал?
— Беше добър човек. Носеше ми цигари и „Джим Бийм“. Ще ми липсва. Всички те ще ми липсват. Останах единствено аз, след като Гейбриъл вече не живее тук. При мен бяха дошли двама индианци, но си тръгнаха.
— Коасати ли? — попита Мишел.
— Да. Загубеното племе. Откъде знаеш за тях?
— Хрумна ми.
— Чух, че имотът се продава. Вие участвате ли в това? Видях, че се срещнахте с някакви хора.
— Така е. Гейбриъл обаче ни каза за теб, така че има условие да има място за теб и за фургона ти.
Фред се усмихна мрачно.
— Съмнявам се, че ще има някакво значение.
— Защо?
Фред се закашля.
— Докторът каза, че ми остават само още няколко месеца. Белите дробове.
— Съжалявам — каза Шон.
— Няма за какво. Аз съм стар. И бездруго трябва да умра. — Той сложи малката си длан върху ръкава на Мишел. — Искате ли да дойдете в караваната ми да пийнете бира? Близо е. А и в караваната ми никога не е влизала толкова красива млада жена.
Мишел се усмихна.
— Може ли едно момиче да откаже такава покана?
Седнаха в малката каравана, отвориха си по бутилка бира, а Фред започна да им разказва истории за Сам, Гейбриъл и живота в „Атли“.
— Винаги съм знаел, че Сам е нещастен. Криеше го, не искаше да го показва, но аз го знаех.
Шон отпи глътка бира и кимна.
— Мисля, че си прав.
— Сам много уважаваше нашата култура. Непрекъснато ме разпитваше за нея. За символите и ритуалите ни.
Шон стана.
— Фред, на ръката на Сам видях един символ.
Шон го нарисува в прахта върху паянтовата маса.
— Четири линии. Една дълга, пресечена от две перпендикулярни, дълги в двата края, и една перпендикулярна къса, в средата.
Фред кимна още преди да е свършил.
— Аз му казах за това. В нашата култура този знак означава духовна защита. Лявата линия означава „жена“. Дясната линия означава „мъж“. Дългата линия между тях означава „невинни деца“.
— А какъв е смисълът на цялото? — попита Шон.
— Смисълът е, че родителите трябва винаги да защитават децата си.
Шон погледна Мишел.
— Благодаря ти, Фред. Това изяснява нещата.
По обратния път към летището Мишел попита:
— Как така хора като Дан и Джейн Фокс успяват да стигнат толкова далеч?
— Тя е силна и безкомпромисна и е готова на всичко. Той има таланта да се харесва на хората. Истински народен човек.
— Само това ли е необходимо? Бог да ни е на помощ!
— Има си цена, разбира се.
— Така ли? — попита тя скептично.
— Знаеш, че един ден всичко може да рухне.
— Тази цена не ми се вижда достатъчна, съжалявам.
— Повярвай ми, оставката от президентския пост е само началото. Чакат ги поне две десетилетия даване на показания и съдебни дела. И ще са големи късметлии, ако отърват затвора.
— Да се надяваме, че не са чак такива късметлии.
Продължиха още няколко километра и тогава Шон се обърна назад и извади нещо от чантата си. Мишел, която шофираше, погледна към него.
— Какво е това?
— Папката, която хвърли в контейнера за боклук вечерта, когато влезе в кабинета на Хорейшо Барне.
— Какво? Защо?
— Свих зад ъгъла навреме, за да видя, че я хвърляш. Извадих я и я изсуших. Не съм я чел, Мишел. Не бих го направил. Мисля си обаче, че ще искаш да я запазиш.
Мишел погледна листовете.
— Благодаря, но не ми е нужна. С баща ми вече оправихме нещата.
— Значи знаеш какво има вътре?
— Знам достатъчно, Шон.
Кацнаха на летището във Вашингтон и Мишел изкара джипа си от паркинга. След още половин час бяха в апартамента й. Бяха решили засега Гейбриъл да живее с Мишел, но Шон да се грижи за момчето не по-малко от нея.
Тази вечер обаче Гейбриъл щеше да спи в къщата на Чък Уотърс. Агентът на ФБР имаше шест деца, три от които на възраст, близка до възрастта на Гейбриъл, а и ветеранът с кисела физиономия много обичаше деца. Само за няколко месеца Гейбриъл се сприятели със синовете му. Шон подозираше, че Чък иска да привлече интелигентното момче на работа във ФБР, след като завърши колеж, но му беше казал ясно една вечер, докато се хранеха тримата с Мишел, че трябва да се цели по-високо.
— Колко по-високо?
— Сикрет Сървис, разбира се — бе отвърнала Мишел.
Сега тя остави ключовете от джипа на кухненския плот.
— Вземи си бира — каза тя. — Аз ще взема душ и ще се преоблека. После можем да хапнем.
— Ще се обадя на Чък, за да видя как е Гейбриъл — усмихна се Шон. — Настойничеството не е чак толкова лошо нещо.
— Аха. Това е, защото не си видял безсънните нощи и мръсните памперси.
Шон взе една бира, седна на канапето и се обади на Уотърс. Гейбриъл, каза агентът, е много добре. Гласът на момчето потвърди думите му. Шон затвори телефона и чу, че Мишел пуска душа. Той включи телевизора, но сюжетът на криминалната драма, на която попадна, беше като съшит с бели конци в сравнение с реалните събития, на които бе станал свидетел неотдавна. Изключи телевизора. Затвори очи и се опита да забрави последните няколко месеца.
Когато отвори очи, Мишел още не беше дошла. Погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Откъм спалнята не се чуваше нищо.
— Мишел?
Никакъв отговор.
— Мишел?
Той промърмори нещо недоволно, стана и отиде да погледне. След всички безумни неща, които бяха преживели… кой знае? Той извади пистолета и бавно се промъкна по късия коридор. Запали лампата с лакът.
— Мишел?
Отвори вратата на спалнята.
През вратата на банята проникваше слаба светлина.
— Мишел? — попита с по-мек глас той. — Добре ли си? Да ме ти е лошо?
Чу, че тя включва сешоар, и въздъхна облекчено. Обърна се, за да се върне във всекидневната, но не го направи. Остана на място, загледан в светлата ивица под вратата на банята.
След още няколко минути сешоарът спря и Мишел излезе от банята, с дълга бяла хавлия и все още влажна коса. Нямаше и следа от изкусителните номера на Касандра Малори. Тялото на Мишел беше напълно скрито. Нямаше и следа от грим. И въпреки това за Шон и дума не можеше да става за сравнение. Жената, която гледаше сега, беше най-красивата на света.
— Шон? — извика тя изненадано. — Всичко наред ли е?
— Дойдох да видя как си — отговори той. — Много се забави и се разтревожих. — Той смутено наведе глава. — Е, виждам, че всичко е наред. Искам да кажа… изглеждаш фантастично.
Обърна се, за да излезе.
— Ще те чакам оттатък. Може да отидем да хапнем…
Но преди да стигне до вратата, тя се озова до него, хвана го за ръката и го задърпа навътре в стаята.
— Мишел?
Тя измъкна пистолета му и го остави на бюрото.
— Ела.
Отидоха до леглото и седнаха един до друг. Тя свали хавлията и започна да разкопчава ризата му. Той погали бедрото й.
— Сигурна ли си?
Пръстите й замръзнаха за миг.
— А ти?
Шон вдигна ръка към устните й и прокара по тях показалеца си.
— Мисля, че отдавна съм сигурен.
— И аз.
Мишел легна на леглото и го притегли към себе си.