А на мен лично ми омръзна да пиша подобни новини.
Дот Уиймс
Старчески дом „Розовата тераса“
Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама
23 февруари 1986
Госпожа Тредгуд похапваше доволно шоколадчето с фъстъчено масло „Рийсис“, което й бе донесла Ивлин, и си спомняше за любимите си отминали времена, когато всички влакове минавали покрай къщата й.
Но нещо, което старицата бе казала миналата седмица, бе заинтригувало Ивлин и любопитството й не й даваше мира.
— Госпожо Тредгуд, не казахте ли, че Рут и Иджи имали син?
— О, да, Чуканчето. Нямаше по-смело момченце от него, дори след като остана без ръка.
— Мили боже, какво му се е случило?
— Падна и един влак му отряза ръката, точно над лакътя. Казваше се Бъди Тредгуд — младши, но започнаха да му викат Чуканчето, защото от ръката му остана само чуканче. С Клио му отидохме на свиждане в болницата и колко смел беше само — не плачеше, не се самосъжаляваше. Но пък Иджи го възпита да е корав и да поема тежки удари. Отиде при един свой приятел, който правеше надгробни паметници, и му поръча малка плоча с надпис:
Тук почива ръката на Бъди-младши.
1929 — 1936 г.
Сбогом, вярна приятелко.
Заби я в полето зад кафенето и когато Бъди-младши се прибра от болницата, го заведе там и решиха да организират погребение на ръката. Всички дойдоха. Децата на Онзел и Големия Джордж — Артис и Джаспър. Уил и Бой и Палавото птиче, както и съседските хлапета. Иджи уреди и един скаут да изсвири погребалния марш на тромпет.
Иджи първа започна да му вика Чуканчето, а Рут много се ядоса и заяви, че било ужасно грубо. Но Иджи каза, че така е най-добре, за да не го наричат с подобни прякори зад гърба му.
Според нея момчето трябвало да приеме факта, че няма ръка, и да не става твърде докачливо на тази тема. И се оказа права, защото не съм виждала толкова сръчен еднорък човек… можеше да играе на топчета, да ходи на лов и за риба, правеше каквото му щукне. Беше и най-добрият стрелец в Уисъл Стоп.
Когато беше малък и в кафенето дойдеше непознат, Иджи го викаше и го караше да разказва една измишльотина, че бил ходил да лови риба в река Уориър, и когато клиентът се увлечеше в историята, Иджи питаше малкия: „Колко голяма беше рибата, Чуканче?“ А той протягаше ръка, както правят старите рибари, и отвръщаше: „Ей толкова“. После двамата се превиваха от смях на израженията на хората, които се опитваха да разберат колко точно дълга е била рибата.
Разбира се, избухваше от време на време като всички момчета. Но единственият път, когато го видях разстроен, бе на една Коледа, когато всички седяхме в кафенето, пиехме кафе и ядяхме плодова торта. Изведнъж той се разрева като луд и започна да троши играчките си. Рут и Иджи се спуснаха в задната стая при него и за нула време Иджи му облече палтото и го изведе навън. Рут, разтревожена, изтича след тях и попита къде отиват, по Иджи отвърна, че нямало значение и че просто щели да се поразходят.
И когато след час се върнаха, Чуканчето отново се смееше весело.
Години по-късно, един ден, докато той косеше тревата на двора ми, го извиках на верандата и му дадох чаша студен чай. Попитах го: „Чуканче, помниш ли онази Коледа, когато побесня и стъпка конструктора, който ти подарихме с Клио?“
Той само се засмя и отвърна: „О, лельо Нини — така ме наричаше, — разбира се, че помня“. „Къде те заведе Иджи тогава?“ А той рече: „А, не мога да ти кажа, лельо Нини. Обещах, че няма да казвам на никого“.
Тъй че не знам къде са ходили, но Иджи явно му е казала нещо, защото момчето повече не се притесняваше, че няма ръка. Стана шампион за 1946 година в Стрелбата по диви пуйки — а знаеш ли колко трудно е да простреляш дива пуйка?
Ивлин отвърна, че не знае.
— Ще ти кажа колко, скъпа. Трябва да уцелиш пуйката точно между очите, а главата й е не по-голяма от юмрука ми! На това му викам аз точен изстрел! Дори се занимаваше с най-различни спортове… не се остави ръката да го спре… И колко беше мил. По-сладко момче не съм виждала.
Рут, разбира се, бе добра майка и той я обожаваше, както и всички ние. Но Чуканчето и Иджи имаха специална връзка. Излизаха на лов или за риба сами. Мисля, че просто се радваха на компанията си повече отколкото на компанията на който и да било друг.