— Къде отиваме.
— Няма значение.
Чуканчето седеше смълчан, докато Иджи караше по пътя покрай реката. Когато стигнаха до табела с надпис Риболовен къмпинг „Колелото на каруцата“, тя зави. След малко спряха пред порта, изработена от две големи бели колела от каруца.
Иджи слезе и я отвори, след което продължи с колата до една барака досами реката, натисна клаксона и след минутка им отвори червенокоса жена.
Иджи каза на Чуканчето да стои в колата, слезе и отиде при жената. Кучето на прага полудя от радост, заподскача и заджафка явно доволно да я види.
Иджи поговори няколко минути, жената влезе за момент вътре и когато се върна, даде на Иджи гумена топка. Щом отвори вътрешната врата с мрежа против комари, кучето се стрелна навън и така се затъркаля около Иджи, че сякаш всеки миг щеше да се пръсне от радост. Иджи слезе от верандата и каза:
— Хайде, Лейди! — И хвърли топката високо. Малкият бял териер скочи поне на метър и двайсет и хвана топката във въздуха, след което изтича при Иджи и й я подаде. Иджи метна топката в стената на бараката и Лейди отново скочи и я улови.
И чак тогава Чуканчето забеляза, че кученцето има само три крака.
Териерът скача и тича след топката поне десет минути, без нито веднъж да изгуби равновесие. След известно време Иджи го прибра вътре и се сбогува с червенокосата жена.
После се качи в колата, подкара по един тесен път и спря до реката.
— Чуканче, ще те питам нещо.
— Да, госпожо.
— Как ти се видя кучето? Забавляваше ли се?
— Да, госпожо.
— Според теб радва ли се на живота?
— Да.
— Да ти се стори, че се самосъжалява?
— Не.
— Ти си ми син и те обичам безрезервно. Знаеш това, нали?
— Да, госпожо.
— Но да ти кажа, Чуканче, хич не ми се ще да си мисля, че имаш по-малко мозък от горкото глупаво кученце.
Момчето заби поглед в пода на колата.
— Да, госпожо.
— Тъй че не искам повече да чувам какво можеш и какво не можеш, ясно ли е?
— Да.
Иджи отвори жабката и извади бутилка уиски „Зелената река“.
— Освен това с чичо ти Джулиан другата седмица ще те изведем да стреляме с истинска пушка.
— Наистина ли?
— Наистина. — Тя отвори бутилката и отпи. — Ще те направим най-добрия стрелец в щата и никой няма да смее да вдигне оръжие срещу теб… На, пий.
— Наистина? — Чуканчето се ококори.
— Да. Но не казвай на майка си. Онези момчета ще съжаляват, че изобщо са се родили.
Чуканчето отпи от бутилката, опита се да се престори, че течността няма вкус на запален бензин, след което попита:
— Коя беше онази жена?
— Моя приятелка.
— Идвала си тук и преди, нали?
— Да, няколко пъти. Но не казвай на майка си.
— Добре.
Бирмингам, Алабама
(Слагтаун)
30 декември 1934
Онзел повтаряше на сина си Артис до втръсване, че не му позволява да ходи в Бирмингам, но въпреки това тази вечер той отиде.
Скочи от товарния влак, който пристигна на гарата към осем часа, и когато влезе в чакалнята, зяпна възхитено.
Гарата бе колкото гарите в Уисъл Стоп и Траутвил заедно, с дълги редици махагонови пейки и пъстри плочки по пода и стените.
Ваксаджии… Щанд за сандвичи… Павилион за пури… Фризьорски салон… Списания… Бръснар… Понички и бонбони… Цигари… Бар… Кафене… Книжарница… Гладачница. Сувенири… Безалкохолни напитки… Сладолед…
Гарата бе истински град, гъмжащ от носачи, портиери и пътници, събрани под висок двайсет метра стъклен купол. Всичко това бе смайващо за седемнайсетгодишното момче, което за пръв път излизаше от Уисъл Стоп. На Артис му се стори, че е видял целия свят, събран в тази едничка сграда, и той се затътри замаян към вратата.
И видя най-голямата електрическа светлинна табела на света — висока колкото двайсететажна сграда и с хиляди златни крушки, които сияеха на фона на черното небе: „Добре дошли в Бирмингам… Вълшебният град…“
А градът наистина бе вълшебен; бе провъзгласен за „най-бързо разгащващия се град на Юга“. Дори Питсбърг още го наричаха Бирмингам на Севера… Бирмингам с извисяващите се небостъргачи и стоманолеярни, които осветяваха небето в червено и лилаво, с оживените си улици, гъмжащи от стотици автомобили и трамваи, които пъплеха напред-назад ден и нощ.
Артис вървеше по улицата като в транс. Мина покрай „Сейнт Клеър“ (Най-модерният хотел в Бирмингам), кафене „Ел&Ен“ и хотел „Терминал“. Надзърна през венецианските щори на едно кафене, видя множество бели мъже да се наслаждават на специалитетите за деня и разбра, че мястото му не е тук. Продължи покрай ресторант „Ред Топ“, мина по Надлеза на дъгата, покрай кафене „Мелба“ и сякаш някакъв примитивен инстинкт го отведе до северната част на Четвърто авеню, където пейзажът изведнъж започна да се променя.