— О, боже!
— Но да ти кажа, Ивлин, това може и да е вярно. Със сигурност знам, че някои чернокожи жени ядяха глина направо от земята.
— Не го вярвам.
— Е, скъпа, така съм чувала. Или пък беше тебешир? Все забравям кое от двете. Но със сигурност ядяха или глина, или тебешир.
Ивлин поклати глава и се усмихна на приятелката си.
— Много сте забавна, госпожо Тредгуд.
Старицата се замисли и отвърна доволно:
— Да, май наистина съм забавна.
„Уиймс Уикли“
1 декември 1939
Сняг в Уисъл Стоп
Каква радост — заваля истински сняг! Миналата седмица Уисъл Стоп заприлича на Северния полюс. Има ли нещо по-красиво от зеленика, покрита със сняг? Мисля, че няма, но слава богу, тук вали само веднъж на десет години. Половинката ми, който си мисли, че може да шофира при всякакви атмосферни условия, бе твърдо решен да повози старите си ловни кучета и се подхлъзнал в канавка на Първа улица. Тъй че ако видите дребна женица, която моли този и онзи да я откара тук или там, докато ремонтират колата, да знаете, че съм аз.
Да, половинката ми е същият човек, който излезе с колата в онази градушка с ледени късове колкото бейзболни топки, след което трябваха три седмици, за да се смени предното стъкло. Същият онзи, който бе ударен от гръм, докато ловеше риба с лодка на реката. Така че следващия път при лошо време, ако видите Уилбър, го пратете у дома и ще го заключа в килера. Страхувам се, че в кърпа му е вързано да го отнесе някое торнадо… тогава с кого ще се карам?
Чух слухове, че Бил Железничаря ограбил пет влака за една седмица. Срещнах Гладис Килгор във фризьорския салон и тя ми каза, че съпругът й, Грейди, който работи в железницата, е побеснял от яд.
Между другото, ако Бил Железничаря чете в момента, да вземе да хвърли от влака някоя нова кола, преди Грейди да го хване… Крайно се нуждая от нова кола!
Дот Уиймс
Кафене „Уисъл Стоп“
Уисъл Стоп, Алабама
1 декември 1938
Слънцето тъкмо се бе издигнало зад кафенето, когато Иджи разтърси Чуканчето и извика:
— Ставай! Ела да видиш! — И го замъкна до прозореца.
Цялото поле беше бяло.
Момчето зяпна.
— Какво е това?
— Сняг — засмя се Иджи.
— Наистина ли?
— Да.
Момчето вече беше в трети клас, но за пръв път в живота си виждаше сняг.
Рут дойде при тях по нощница и погледна навън също толкова изненадано.
Тримата бързо се облякоха и след пет минути вече бяха на двора. Снегът бе само пет сантиметра, но те се въргаляха в него и правеха снежни топки. Из целия град се отваряха врати и се носеха въодушевени детски възгласи. До седем часа онази сутрин Чуканчето и Иджи вече бяха направили нисък и дебел снежен човек, а Рут им приготви снежен сладолед с мляко и захар.
Иджи реши да изпрати Чуканчето до училище и докато вървяха покрай железопътната линия, виждаха само белота, простираща се докъдето стига погледът. Чуканчето така подскачаше от радост, че на два пъти падна. Иджи реши да му разкаже някоя история, за да го успокои.
— Казвала ли съм ти за онзи случай, когато със Смоуки играхме покер с Железния Сам Прасето?
— Не. Кой е Железния Сам Прасето?
— Да не искаш да кажеш, че никога не си чувал за Железния Сам, най-жестокия играч на покер в Алабама?
— Не съм.
— Значи със Смоуки участвахме в среднощна игра в Гейт Сити и аз започнах да печеля. Печелех всички раздавания повече от час, а Сам Прасето се нервираше все повече и повече. Но какво да направя? Не можех да се откажа, след като печелех — не е редно. А колкото повече печелех, толкова повече се ядосваше той и съвсем скоро така побесня, че тупна пистолета си на масата и заяви, че ще застреля следващия, който му даде лоши карти.
Чуканчето вече бе изцяло погълнат от историята.
— И чий ред бе да раздава?
— По ирония бе забравил, че е негов ред, и що да видиш? Даде си две двойки. Тъй че просто взе пистолета и се гръмна, както си седеше на масата… държеше на думата си, сериозно.
— Еха! Ти видя ли картите?
— Разбира се. Две двойки си бяха.
Докато обмисляше чутото, Чуканчето забеляза нещо да стърчи от снега до релсите, изтича до него и го вдигна.