Тази сутрин, когато се събуди, Ивлин осъзна, че всъщност чака с нетърпение посещението в старческия дом. Историите за кафенето и Уисъл Стоп от последните седмици й се струваха по-реални от живота й с Ед в Бирмингам.
Когато пристигна в салона, приятелката й, както обикновено, бе в добро настроение и се зарадва на шоколада с бадеми „Хърши“, който специално си бе поръчала.
Докато похапваше от него, госпожа Тредгуд размишляваше за някакъв скитник от онези времена.
— Боже, чудя се какво ли е станало със Смоуки Самотника. Нямам представа къде е сега, сигурно е умрял.
Спомням си първия път, когато дойде в кафенето. Ядях пържени зелени домати, а той почука на задната врата да проси храна. Иджи влезе в кухнята и след малко се върна с бедния човечец и му каза да се умие в тоалетната, докато тя му направи нещо за ядене. Когато отиде да му приготви храната, каза, че това бил най-самотният тип, който била виждала. Скитникът каза, че се казвал Смоуки Филипс, но Иджи го кръсти Смоуки Самотника и след това всеки път, когато го видеше да се задава по пътя, казваше: „Смоуки Самотника пристига“.
Горкичкият, мисля, че нямаше семейство, и Рут и Иджи го съжалиха, защото си беше жив умрял, и му позволиха да остане в старата барака зад кафенето. От време на време не го свърташе и изчезваше да се скита, по два-три пъти годишно, но рано или късно се връщаше, обикновено пиян и изтощен, отиваше в бараката и спеше дълго. През живота си не бе притежавал нищо. Имаше само нож, вилица и отварачка за консерви, държеше ги в хастара на шапката си. Разправяше, че не му се мъкне багаж. Струва ми се, че онази барака бе единственият дом, който някога е имал, а ако не бяха Рут и Иджи, сигурно щеше умре от глад.
Но мисля, че винаги се връщаше, защото беше влюбен в Рут. Така и не си призна, но си личеше от начина, по който я гледаше.
Да ти кажа, много съм благодарна, че Клио си отиде пръв. Изглежда, мъжът не може да живее без жена си. Затова повечето умират много бързо след съпругите си. Просто не знаят какво да правят без тях. Жалко наистина… да вземем например стария Дънауей тук в дома. Жена му почина само преди месец, а той вече започна да задиря другите жени и затова го тъпчат успокоителни — за да го успокоят. Мисли се за някакъв Ромео представяш ли си? А да го видиш само как изглежда. Прилича на стар пуяк с големи клепнали уши. Но коя съм аз, че да съдя. Както и да изглежда човек, винаги ще се намери някой, който го мисли за най-големия красавец на света. Значи може и да си хване някоя от бабите…
Улица „Уест Мадисън“
Чикаго, Илинойс
3 декември 1938
Улица „Уест Мадисън“ в Чикаго не се различава по нищо от улица „Прат“ в Балтимор, улица „Саут Мейн“ в Лос Анджелис и Трета улица в Сан Франциско — на нея има евангелистки църкви, евтини пансиони и хотели, магазини за дрехи втора употреба, кухни за бедни, заложни къщи, магазини за алкохол и складове, които гъмжат от, както ги наричат снизходително, „разочаровани мъже“.
Единственото, по което тази година в Чикаго се различаваше от всички други, бе, че Смоуки Самотника, който обикновено пътуваше сам, си бе намерил приятел. На практика хлапе, но пък си беше компания. Бяха се запознали преди месец в Мичиган.
Момчето беше хубаво, със свежо лице, и носеше тънък сиво-син пуловер върху избеляла кафява риза и одърпани кафяви панталони, а кожата му бе мека като бебешко дупе. Още с жълто покрай устата, хлапето си бе навлякло големи неприятности в Детройт, където някакви мъже се опитали да го изнасилят, и бе помолило Смоуки да попътува с него известно време.
Смоуки му каза онова, което един възрастен мъж някога бе казал на него: „Прибирай се у дома, малкият, докато още можеш. Не ти трябва този живот, защото изпикаеш ли се веднъж от движещ се вагон, няма връщане назад“.
Това обаче не оказа никакво въздействие, както някога не бе спряло и самия него, тъй че Смоуки реши да позволи на момчето да пътува с него.
Хлапето беше забавно. За малко да си смъкне панталоните, докато ровеше в джобовете си с надеждата да намери изостанала монета от десет цента. Искаше да гледа как Сали Рант изпълнява прословутия си танц под съпровода на „Бели птици на лунна светлина“, както гласеше афишът. Не намери пари, но жената на гишето за билетите го съжали и го пусна да влезе безплатно.