Тримата полицаи се разсмяха, а Смоуки, който бе имал удоволствието да познае Ева в библейския смисъл на думата, рече:
— Това си е самата истина.
Грейди начена парчето пай, като все още се подсмихваше на майтапа си. Но кльощавият се наведе към него и попита сериозно:
— Коя е Ева Бейтс?
— О, една червенокоса палавница, държи заведение край реката — отвърна Грейди. — Наша приятелка е.
— Възможно ли е да е дошъл тук заради тази Ева?
Грейди премести поглед от чинията си към снимката на масата и отвърна:
— Не, никакъв шанс.
Кльощавият не се отказваше.
— Защо?
— Ами, да речем, че не е нейният тип.
Иджи, Смоуки и Грейди се разсмяха.
Уендъл Ригинс се изкиска заедно с тях, макар да не знаеше точно защо.
Полицай Смути попита:
— Как така не е неин тип?
Грейди остави вилицата си.
— Виж сега, не искам да те засягам, а и не познавам мъжа на снимката, но ми изглежда малко женствен. Не си ли съгласен с мен, Смоуки?
Смоуки отвърна, че е съгласен.
— Да ви кажа честно, момчета, Ева ще му хвърли само един поглед и ще го метне в реката.
Всички пак се разсмяха.
— Май се досетих какво имате предвид — рече Смути и пак изгледа Иджи с присвити очи.
— Е, такъв е животът понякога! — Грейди намигна на Иджи и Смоуки. — Доколкото чувам, всички момчета в Джорджия са малко изнежени.
Смоуки се изкикоти.
— И аз така съм чувал.
Грейди се облегна назад и се потупа по корема.
— Да тръгваме, а? Трябва да се отбием на още няколко места, преди да се стъмни. — И прибра снимката в джоба си.
Когато станаха от масата, полицай Ригинс рече:
— Благодаря за пая, госпожо…
— Иджи.
— Госпожо Иджи, беше изключително вкусен, много ви благодаря.
— Няма защо.
Грейди си взе шапката и каза:
— Пак ще дойдем. Утре ще ги доведа да опитат кюфтетата.
— Чудесно. Ще се радваме да ви видим.
Грейди погледна към задната стая и попита:
— Между другото, къде е Рут?
— В голямата къща. Мама е болна.
— Да, чух. Много съжалявам. Е, до утре.
И полицаите излязоха.
Макар да бе едва четири и половина следобед, небето вече имаше опушено сив цвят, а на север го прорязваха сребристи светкавици и зимният дъжд, който заваля, бе студен като лед. Опал вече бе украсила фризьорския си салон в съседство с мигащи коледни лампички, които се отразяваха в мокрия тротоар. Вътре в салона помощничката й метеше под звуците на коледни песни, разнасящи се от радиото. Опал довършваше прическата на последната си клиентка, госпожа Веста Адкок, която тази вечер щеше да ходи на банкета на компания „Ел&Ен“. Камбанката над вратата звънна и полицаите влязоха, а Грейди заговори с официалния си служебен тон.
— Опал, може ли да поговорим с теб за минутка?
Веста Адкок стисна пъстрата пелерина, с която бе наметнала, и извика ужасено:
— Мили боже!
Опал вдигна очи, също толкова ужасена, и се спусна към Грейди със зелен гребен в ръка.
— Не можеш да нахълтваш така тук, Грейди Килгор! Това е фризьорски салон и не се допускат мъже! Да не си се побъркал? Хайде, марш навън! Как изобщо ти мина през ум?
Високият метър и деветдесет и пет Грейди и двамата му колеги се сбутаха на вратата кой да излезе пръв и изтичаха на тротоара, а Опал ги изпрати със свиреп поглед през запотения прозорец.
Грейди прибра снимката на Франк Бенет в джоба си и рече:
— Тук със сигурност не е идвал.
Тримата мъже вдигнаха яките на палтата си и прекосиха релсите.
Кафене „Уисъл Стоп“
Уисъл Стоп, Алабама
21 декември 1930
Три дни след като двамата полицаи от Джорджия пристигнаха в града да разпитват за Франк Бенет, кльощавият, Къртис Смути, дойде сам в кафенето и си поръча сандвич с кюфте и оранжада.
Иджи му сервира с думите:
— С Грейди и партньора ви ще ми изядете всичките кюфтета. Само днес тримата си поръчахте общо десет!
Смути я изгледа с присвити очи и изсумтя:
— Седнете.
Иджи се огледа и като видя, че в момента няма кого да обслужва, седна срещу него.
Той отхапа от сандвича си и я изгледа изпитателно.
— Какво стана, намерихте ли онзи, дето го търсите? — попита Иджи.