— Твое ли е?
— Не, не е мое, а на Джон Следващия, тъй че хич не си помисляйте да го взимате.
— Не ми пука чие е. Ако няма паспорт, го прибираме. Другият мъж от камионетката също слезе и застана до автомобила
Артис започна да ги моли, защото знаеше, че щом кучето се озове в градския приют, няма да имат никакви шансове да го измъкнат; особено щом бяха чернокожи.
— Моля ви, господине, ще ида да го извикам. Той работи във Файв Пойнтс за господин Фред Джоунс, прави сладолед. Нека само го повикам.
— Имаш ли телефон?
— Не, ама ще изтичам до магазина. Само почакайте минутка продължи Артис да умолява мъжа. — О, моля ви, господине, Джон Следващия е простовато момче, никоя жена не ще да го вземе и си има само това куче. Не знам какво ще прави, ако нещо му се случи. Може и да се самоубие.
Двамата мъже се спогледаха и по-едрият каза:
— Добре, но ако не се върнеш до пет минути, си тръгваме. Разбра ли?
Артис хукна.
— Да, ей сега се връщам.
Докато тичаше, осъзна, че няма пукната пара, и се молеше Господин Лео, италианецът, който държеше магазина, да му заеме петак. Нахълта запъхтян в бакалията и видя господин Лео.
— Господин Лео, господин Лео, трябват ми пет цента… ще приберат кучето на Джон Следващия… и ме чакат. Моля ви, Господин Лео!
Господин Лео не разбра и дума от казаното и накара Артис да се успокои и да повтори всичко отново, но докато му даде монетата, по телефона вече говореше едно бяло момче.
Артис се потеше и пристъпваше от крак на крак, тъй като знаеше, че не може да накара белия да приключи разговора си. Една минута… две…
Артис изстена.
— О, боже!
Най-накрая господин Лео мина покрай кабината и почука на стъклото.
— Ей, я излизай!
Младежът се разделя неохотно с човека в другия край линията в продължение на шейсет секунди, но накрая затвори
След като той излезе, Артис се спусна в кабината, но осъзна, че не знае номера.
Ръцете му се потяха и трепереха, докато разлистваше телефонния указател, закачен с верижка.
— Джоунс… Джоунс… о, боже… Джоунс… Джоунс… цели четири страници… Фред… О, човече, това е домашният му телефон…
Наложи се да потърси във фирмения указател.
— Къде да търся?… На Сладолед? Или на Дрогерии?
Не успя да открие номера и набра справки.
— Справки — обади се отсечено бяла жена. — С какво мога да ви помогна?
— Ъм, да, госпожо. Ъм, търся номера на Фред Б. Джоунс.
— Съжалявам, бихте ли повторили името?
— Да, госпожо, господин Фред Джоунс от Файв Пойнтс. Сърцето му биеше бясно.
— Намирам над петдесет души на име Фред Джоунс, господине. Знаете ли адреса му?
— Не, госпожо, но е от Файв Пойнтс.
— Има трима Фред Джоунс в района на Файв Пойнтс… искате ли да ви дам и трите номера?
— Да, госпожо.
Той пребърка джобовете си за молив… и тя започна да диктува:
— Господин Фред Джоунс, Южна №18, 68799; господин Фред Джоунс, улица „Магнолия Пойнт“ №141, 68745; и господин Фред К. Джоунс, Петнайсета улица и телефонен номер 68721…
Артис така и не намери молив, а телефонистката затвори. Отново към указателя.
Едва дишаше. В очите му се стичаше пот. Дрогерия… Аптека… Сладолед… Храни… Кетъринг… Ето го! Фред Б. Джоунс, Кетъринг, 68715…
Артис натика монетата в процепа и набра номера. Заето. Опита отново. Заето… заето…
— О, боже!
След осем опита не знаеше какво да прави и затова хукна обратно при мъжете. Зави зад ъгъла и, слава богу, те още бяха там, облегнати на камионетката. Бяха вързали кучето за дръжката на вратата с въже.
— Намери ли го? — попита едрият.
— Не, сър — отвърна запъхтяно Артис. — Не успях да се свържа с него, но ако ме закарате до Файв Пойнтс, ще…
— Не, няма да стане. Вече достатъчно време изгубихме с теб, момче — отвърна мъжът и започна да развързва кучето, за да го прибере.
Артис бе отчаян.
— Не, не мога да ви оставя да го вземете! Бръкна в джоба си и преди мъжете да разберат какво става, преряза въжето с автоматичния си нож и извика:
— Изчезвай!
Обърна се и проследи с поглед как благодарното куче офейка зад ъгъла с усмивка на уста, когато палката го удари зад лявото ухо.
ДЕСЕТ ГОДИНИ ЗА ОПИТ ЗА УБИЙСТВО НА ОБЩИНСКИ СЛУЖИТЕЛ СЪС СМЪРТОНОСНО ОРЪЖИЕ. Щяха да са трийсет, ако мъжете бяха бели.